Грегъри Робъртс - Шантарам

Извърнах очи от лъскавите лимузини, паркирани пред центъра, и поех по дългия път към недрата на бордея. До входа имаше външен клозет, скрит сред високи бурени и паравани от червени черджета. Вонята бе отблъскваща и всепроникваща, беше като материално вещество, пропило въздуха, чувствах я как лепне по кожата ми — гъста, мазна пихтия. Задавих се и борейки се с надигналото се гадене, погледнах Прабакер. Усмивката му бе помръкнала и за пръв път съзрях в нея отсянка на цинизъм.

— Виж, Лин — каза той с тази така неприсъща му усмивчица, дръпнала надолу ъглите на устата му. — Виж как живеят хората.

След като подминахме клозетите и излязохме на първата улица с къщички, откъм широката дъга на залива, където свършваха копторите, лъхна вятър. Въздухът беше горещ и влажен, но полъхът разсея клозетното зловоние и довя аромат на подправки, готвено и благовония. Отблизо колибите бяха жалки строежи със стени от парчета пластмаса, картон, тънки бамбукови пръти и тръстикови рогозки, издигнати на гола земя. На места — там, където подовете и основите на първоначалните постройки, бутнати преди години се бяха запазили — се подаваха бетон и каменна зидария.

Докато вървях между къщите от рогозки и пластмаса, се разнесе новината, че чужденецът идва. Около нас с Прабакер се насъбра голяма тумба деца. Наобиколиха ни плътно, но без да ни докосват, облещили очи от изненада и вълнение. Те избухваха в мощен нервен смях, крещяха си, скачаха и танцуваха спонтанно около нас.

Хората излизаха от къщите си и заставаха на всяка врата. Десетки, а после и стотици хора се тълпяха по страничните улички и в пролуките между къщите. Всички до един бяха вперили очи в мен толкова сериозно, толкова намръщено и напрегнато, че бях убеден, че ми желаят единствено злото. Грешах, разбира се. Тогава, в този първи ден, не можех да знам, че хората просто се чудят на страха ми. Те се опитваха да разберат какви ли демони обитават ума ми и ми внушават такъв ужас от това място, това светилище, което ги пазеше от съдба, далеч по-тежка от живота в копторите.

А всъщност, въпреки страха ми от гъмжилото и нищетата, аз бях познал съдба, далеч по-тежка от живота в копторите. Съдба, толкова тежка, че прескочих зида на затвора и се отказах от всичко онова, което познавах, което бях и което обичах, за да избягам от нея.

— Сега това е твоят дом, Лин — съобщи ми гордо Прабакер, надвиквайки кискането и бърборенето на децата, когато стигнахме до колибата. — Влез вътре и сам огледай.

Колибата беше като всички други наоколо. Покривът бе парче черна пластмаса, скелетът — от тънки бамбукови пръти, овързани с връв от кокосово влакно. Стените — от ръчно изтъкани тръстикови рогозки. Подът беше пръстен, утъпкан и загладен от предишните обитатели. Вратата — тънко парче шперплат, увиснало на върви. Пластмасовият таван бе толкова нисък, че трябваше да ходя прегърбен, а цялата стая бе около четири крачки дълга и две крачки широка. Почти колкото затворническа килия.

Сложих китарата в единия ъгъл, после извадих от багажа аптечката и я сложих в другия ъгъл. Имах две-три телени закачалки и тъкмо закачах малкото си дрехи по ъглите, когато Прабакер ме извика.

Излязох и заварих събрани на улицата Джони Пурата, Раджу, Прабакер и още няколко мъже. Поздравих познатите си и бях представен на останалите.

— Това е Ананд, съседът ти от едната страна, от лявата страна — обясни Прабакер и ме заведе да се ръкувам с един висок, красив сикх, привързал стегнато дългата си коса с жълт шал.

— Здравейте — усмихнах се аз в отговор на топлото му, силно ръкостискане. — Познавам и друг Ананд, управителя на Къща за гости „Индия“.

— Той добър човек ли е? — попита ме той, озадачено присвил вежди.

— Свестен е. Харесвам го.

— Добре — отвърна Ананд и ми се усмихна с момчешка усмивка, подкопала сериозния тон на плътния му глас. — Значи вече сме почти приятели, на ?

— Ананд дели къщата с друг ергенин, с име Рафик — продължи Прабакер.

Рафик беше на около трийсет години. Рошава брада се спускаше от заострената му брадичка. Силно изпъкналите му предни зъби щръкнаха в сиромашка усмивка. При това очите му се присвиха и му придадоха лукаво, почти злобно изражение.

— От другата страна е нашият много добър съсед Джитендра и жена му на името Радха.

Джитендра беше нисък и пълен. Той се усмихна радостно и разтръска ръката ми, като търкаше енергично издутото си шкембе. Жена му Радха отвърна на усмивката и кимването ми за поздрав, като придърпа червения памучен шал пред лицето си и го захапа със зъби.