Грегъри Робъртс - Шантарам

Той обърна поглед към мен. В полирания бронз на очите му трепна искра на изненада. Проницателният му поглед съзря обгарялата риза в ръката ми. Без да каже и дума, той вдигна бастун и посочи пламъците. Беше облекчение и чест да му се подчиня. Изтичах и се присъединих към една група огнеборци. Зарадвах се много, когато открих и Джони Пурата в нея.

— Окей? — извика той. Беше едновременно и насърчение, и въпрос.

— Окей! — креснах в отговор. — Трябва ни още вода!

— Няма вече вода! — извика той и се задъха, а димът около нас се сгъсти. — Резервоарът е празен. Камионите ще го напълнят утре. Водата, с която хората гасят, е дажбата им.

По-късно открих, че на всяко домакинство, включително и на моето, се отпускаха по две-три кофи вода дневно за готвене, пиене и хигиенни нужди. Обитателите на коптора се опитваха да угасят пожара с питейната си вода. Всяка излята кофа, а те бяха много, обричаше още едно семейство на жадна нощ в очакване на сутрешната доставка на вода с общинските цистерни.

— Мразя ги тия шибани пожари! — изпсува Джони, като удряше с мокър чувал, за да подчертае думите си. — Хайде бе, майната ти! Да ме убиеш ли искаш? Ела, ела! Ще те бием ! Ще те бием !

Внезапен полъх запрати към нас оранжеви пламъци. Мъжът до мен се катурна назад с писъци и се вкопчи в изгореното си лице. Касим Али насочи спасителен отряд да му помогне. Грабнах захвърления му чувал и се наредих до Джони, като удрях пламъците с една ръка и прикривах лицето си с другата.

От време на време поглеждахме през рамо, за да получим напътствия от Касим Али Хюсеин. Нямаше надежда да загасим пожара с мокрите парцали. Задачата ни беше да печелим време за разрушителите, които събаряха застрашените колиби. Това бе сърцераздирателно — те спасяваха бордеите, като рушаха собствените си къщи. И за да печелим време за отрядите по събарянето, Касим Али ни пращаше наляво-надясно с отчаяни шахматни ходове — за да изтощаваме огъня и бавно да печелим територия.

Когато един силен полъх на вятъра довя черно-кафяв пушек в нашето пространство, загубихме напълно Касим Али Хюсеин от поглед. Не бях единственият, на когото му мина през ум да започнем да отстъпваме. После през пушека и праха съзряхме да се ветрее зеленият шал, вдигнат високо. Касим Али не помръдваше от мястото си. Мярнах спокойното му лице — преценяваше докъде е стигнала борбата и пресмяташе следващия ход. Зеленият шал плющеше над главата му като знаме. Вятърът отново смени посоката си и ние отново се хвърлихме да гасим с нови сили и нова смелост. Сърцето на човека със зеления шал бе вътре в мен и във всички нас.

Най-накрая, след последния наскок към изпепелените земи и овъглените останки от къщи, за да търсим оцелели и броим загиналите, се събрахме натъжени да чуем равносметката. Разбра се, че са загинали дванайсет души — шестима старци, две жени и четири деца. Повече от сто души бяха пострадали — ранени и обгорели. Мнозина бяха тежко ранени. Изпепелени бяха около шестстотин къщи — една десета от коптора.

Джони Пурата ми превеждаше цифрите. Слушах го, навел глава към него, но наблюдавах лицето на Касим Али, докато той четеше набързо съставения списък на загиналите и ранените. Обърнах се да погледна Джони и видях, че плаче. Прабакер се промъкна през тълпата и дойде при нас точно когато Джони ми съобщи, че Раджу е сред загиналите в пожара. Раджу с тъжното, честно, дружелюбно лице; човекът, който ме бе поканил да живея в бордея. Мъртъв.

— Пак късмет извадихме! — заключи Прабакер жизнерадостно, след като Касим Али съобщи за жертвите. Кръглото му лице бе така почерняло от сажди, че очите и зъбите му изглеждаха неестествено бели. — Минала година, по време на последния голям пожар, изгоря цяла третата от жопадпати! По една къща на всеки три! Повече от две хиляди къщи отидоха! Калаасс! И повече от четирийсет души умрели. Четирийсет . Прекалено много са, Лин, да ти кажа. Тази година пожарът голям късмет. А и нашите къщи здрави! Бхагван да благослови нашия брат Раджу!

Крясъци откъм края на натъжената тълпа привлякоха вниманието ни, обърнахме се и видяхме, че един от отрядите по издирване си пробиваше път към Касим Али. Жена от отряда носеше бебе, спасено сред тлеещите развалини. Прабакер ми преведе развълнуваните викове и разговори. Три съседни колиби бяха рухнали в пламъците и затрупали едно семейство. Поради поредната необяснима прищявка на огъня родителите на детето бяха загинали от задушаване, ала бебето, момиченце, бе оцеляло. Лицето и тялото му бяха недокоснати, но краката му бяха много изгорели. Нещо беше паднало върху бедрата му и сега те бяха черни и изранени. Детето виеше от болка и ужас.