Грегъри Робъртс - Шантарам

— Няма проблем — усмихна се той. — Мисля, че онзи беше пиян или не беше наред с главата.

— Какъвто и да му е проблемът, пак съм ти длъжник — настоях аз.

— Стига пък ти — разсмя се той.

Непринуденият му смях разкри бели зъби. Извираше издълбоко от гърдите му — смях от сърце и душа. Очите му бяха с цвета на пясъка в дланта няколко минути преди слънцето да потъне в морето.

— Но все пак искам да ти благодаря.

— Добре! — тупна ме той по рамото.

Върнах се при Карла и Прабакер. Когато се обърнахме, за да излезем, Абдула вече си беше тръгнал. Улицата навън бе пуста. След няколко минути си хванахме такси за „Колаба“. По време на пътуването Карла мълчеше, аз също не казвах нищо, нещастен, че опитът ми да я впечатля завърши така объркано и почти злополучно. Само Прабакер говореше, без да се притеснява.

— Какъв късмет извадихме! — възкликна той от предната седалка и ни се ухили, щом се настанихме зад него. — Вече бях решил, че тоя ще ни накълца на малки парченца. Някои хора не бива да пушат хашиш, нали така? Някои хора стават много сърдити, като си отпуснат мозъка.

Щом стигнахме „При Леополд“, аз слязох с Карла, а Прабакер остана да ме изчака. Късната следобедна тълпа се суетеше из острова на мълчаливите ни погледи.

— Ти няма ли да влезеш?

— Не — отвърнах. Искаше ми се този момент да прилича повече на силната и уверена сцена, която цял ден си представях. — Отивам да си взема багажа от Къща за гости „Индия“ и да се преместя в коптора. Всъщност, известно време няма да идвам в „При Леополд“… всъщност никъде няма да идвам. Смятам да… нали се сещаш… да си стъпя на краката… или… не знам… да си намеря краката… или… да… какво разправях?

— Нещо за краката ти.

— Да — разсмях се. — Все отнякъде трябва да се започне.

— Това е нещо като сбогуване, нали?

— Не, не — измърморих. — Всъщност, да. Да.

— А току-що се върна от селото.

— Да — засмях се пак. — От селото — в коптора. Голям скок.

— Само гледай да се приземиш на…

— … краката си. Ясно, разбрах.

— Слушай, ако става въпрос за пари, бих могла.

— Не — прекъснах я бързо. — Не, аз искам така. Не е само заради парите. Аз…

За три секунди бях на ръба да й кажа за проблемите ми с визата. Приятелката й Лети имаше връзки в Отдела за регистрация на чужденци. Знаех, че беше помогнала на Маурицио и имаше шанс да помогне и на мен. Но после се отдръпнах от ръба и прикрих истината с усмивка. Ако кажех на Карла за визата, това щеше да предизвика други въпроси, на които не можех да дам отговор. Аз бях влюбен в нея, но не бях убеден, че мога да й имам доверие. Когато си беглец, хората, които обичаш, често са повече от онези, на които имаш доверие. За хората в света на сигурността, разбира се, важи точно обратното.

— Аз… мисля, че ще е голямо приключение. Всъщност… очаквам го с нетърпение.

— Добре — тя кимна бавно в знак на съгласие. — Добре. Но ти знаеш къде живея. Минавай да ме видиш, като имаш възможност.

— Разбира се — отвърнах и двамата се усмихнахме. И двамата знаехме, че няма да я навестявам. — Разбира се. А и ти ме знаеш къде съм — с Прабакер. Наминавай и ти.

Тя се пресегна и ме хвана за ръката, а после се наведе и ме целуна по бузата. Обърна се да си върви, но аз задържах ръката й.

— Няма ли да ми дадеш някой съвет? — попитах и се опитах да се засмея.

— Не — отвърна тя безстрастно. — Бих ти дала съвет само ако не ми пукаше какво ще стане с теб.

Поне беше нещо. Не беше много, но беше нещо, в което можех да се вкопча, да извая любовта си около него и да продължа да мечтая. Тя се отдалечи. Гледах я как влиза сред взривоопасната светлина и шумотевица в „При Леополд“, и знаех, че за известно време една врата към нейния свят се е затворила. Докато живеех в коптора, аз щях да бъда прогонен от това малко царство на светлината. Животът в коптора щеше да ме погълне и да ме скрие също толкова успешно, колкото и ако лудият ме беше поразил с меча.

Затръшнах вратата на таксито и погледнах Прабакер, чиято широка, грейнала усмивка на предната седалка се превърна във всичко за мен.

— Тик хайн. Чало! — казах. — Хайде да тръгваме!

Четирийсет минути по-късно паркирахме пред коптора в Куфи Парейд, до Световния търговски център. Контрастът между съседните, горе-долу еднакви по размер парцели, биеше на очи. Вдясно от пътя се извисяваше търговският център — грамадна модерна сграда с климатици, чиито първи три етажа заемаха магазини и витрини със скъпоценности, коприни, килими и изкусни занаятчийски произведения. Вляво беше копторът — ширнала се на десет акра бедност и мизерия, седем хиляди къщурки, приютили двайсет и пет хиляди от най-бедните хора в града. Вдясно имаше неонови светлини и осветени фонтани. Вляво нямаше ток, нямаше течаща вода, нямаше тоалетни, нямаше и сигурност, че целият този хаос и шумотевица няма да бъдат пометени на следващия ден от същите тези власти, които неохотно ги търпяха.