Грегъри Робъртс - Шантарам

— Няма проблем, Лин — засмя се Прабакер. — Ти ще си много щастлив с нас, ще видиш. Знаеш ли, сега изглеждаш различен човек, вярно е, но след няколко месеца с нас ще изглеждаш съвсем като всички други. Хората ще си мислят, че вече живееш в квартала от години и години, и години. Ще видиш.

— Там е мястото за теб — каза Раджу и бавно се пресегна, за да ме докосне по ръката. — Сигурно място, докато спестиш пари. Нашият хотел е безплатен .

Другите се засмяха, засмях се и аз, вдъхновен от оптимизма и ентусиазма им. Бордеят беше мръсен и толкова претъпкан, че надхвърляше всяко въображение, но беше безплатен и там не изискваха Си-формуляр за живущите. Щях да имам време да си помисля, и да съставям планове.

— Ами… аз… Благодаря, Прабу. Благодаря, Джони. Благодаря, Раджу. Приемам предложението ви. Много съм ви благодарен. Благодаря.

— Няма проблеми — отвърна Джони Пурата, стисна ми ръката и ме погледна проницателно в очите.

Тогава не знаех, че Джони и Раджу са изпратени от боса на квартала, Касим Али Хюсеин, за да ме огледат. В своето невежество и егоизъм се бях потресъл при мисълта за ужасните условия в коптора и приел неохотно предложението им. Не знаех, че колибите не достигат и че има дълъг списък със семейства, които чакат за подслон. По онова време не можех да знам, че да ми предложат жилище, означаваше едно нуждаещо се семейство да остане без дом. Последната стъпка на Касим Али Хюсеин, преди да вземе решението, беше да изпрати Раджу и Джони в моя хотел. Задачата на Раджу бе да реши дали мога да живея с тях, а на Джони — дали те могат да живеят с мен . В онази първа вечер на запознанството ни аз знаех само, че ръкостискането на Джони е достатъчно честно и мога да изградя приятелство върху него, а в тъжната усмивка на Раджу имаше повече приемане и доверие, отколкото заслужавах.

— Добре, Лин — усмихна се Прабакер. — Вдругиден идваме да вземаме твоя много багаж, и тебе също, в късно следобеда.

— Благодаря, Прабу. Добре. Но чакай! Вдругиден… това няма ли да обърка уговорката ни?

— Уговорка? Каква такава уговорка, Линбаба?

— Ами… Стоящите Баба! — смънках.

Стоящите Баба, легендарен манастир със смахнати, вдъхновени монаси, държеше салон за пушене на хашиш в покрайнините на Би кула. Прабакер ме заведе там, когато ми показваше тъмната страна на града, преди месеци. На връщане от селото го накарах да ми обещае да ме заведе пак заедно с Карла. Знаех, че тя никога не е ходила в салона и че е запленена от историите, които беше чувала за него. Да повдигна въпроса веднага, след като ми бяха отправили гостоприемното си предложение, си беше чиста неблагодарност, но не ми се искаше да пропусна шанса да я впечатля, като я заведа там.

— О, да, Лин, няма проблеми. Ние пак можем да отидем при Стоящите Баба с госпожицата Карла, а после ще съберем всичките ти багажи. Ще дойда да те взема тук вдругиден в три часа следобед. Много съм щастлив, че ще живееш в коптора с нас, Лин! Страшно щастлив!

Излязохме от фоайето и слязохме по стълбите. Гледах го как навлиза сред светлините и суматохата на шумната улица три етажа по-надолу. Тревогите утихнаха и се разсеяха. Имаше как да изкарвам по малко пари. Имах сигурно място, където да живея. И тогава, сякаш отприщени от тази сигурност, мислите ми се завихриха и хукнаха по улиците към Карла. Мислех за нейния апартамент, за прозорците на приземния етаж, за високата френска врата, която извеждаше на калдъръмената пътека на няма и пет минути от моя хотел. Но вратата, която си представях, си оставаше заключена. И докато се опитвах да си представя наум лицето и очите й, но все безуспешно, изведнъж осъзнах, че ако се заселя в коптор, ако заживея сред тази мизерия, сред това гъмжило, аз може да я загубя. Сигурно щях да я загубя. Знаех, че ако изпадна толкова, срамът ще ме отдели от нея безвъзвратно и безмилостно като стена на затвор.

Легнах си в моята стая. Преместването в бордея щеше да ми даде време: това беше трудно, ала практично разрешение на проблема с визата. Обзе ме спокойствие и бях настроен оптимистично. Бях и много уморен. Би трябвало да спя непробудно, ала сънищата ми през онази нощ бяха мъчителни и неспокойни. Веднъж Дидие, изпаднал в среднощни откровения, ми каза, че сънищата са мястото, където се срещат желанията и страхът. „ Когато желанието и страхът са едно и също — продължи той — наричаме този сън кошмар.“

Стоящите Баба бяха мъже, дали клетва никога повече да не сядат и да не лягат до края на живота си. Стоят на крак денонощно, цяла вечност. Хранят се на крак и правят тоалета си на крак. Молят се, трудят се и пеят на крак. Дори спят на крак, завързани с ремъци така, че тежестта им да пада върху краката, но ги задържат да не паднат, докато не са будни.