Грегъри Робъртс - Шантарам

Един от Стоящите Баба се приближи бавно заедно с помощника си, понесъл сребърен поднос с лули, хашиш и всякакви неща, свързани с пушенето. Други монаси се люлееха и клатеха из целия коридор, пушеха и редяха молитви. Баба, който дойде при нас, беше висок и жилав, но краката му бяха толкова подути, че ужасните въжета на набъбналите вени пулсираха на повърхността. Лицето му беше мършаво. Костите на черепа му стърчаха около слепоочията. Скулите му, величествени, се извисяваха над дълбоки долини, спускащи се към сурова, гладна челюст. Очите под пещерите на очните дъги бяха огромни и в тях имаше такава лудост, копнеж и обич, че той внушаваше едновременно страх и неизмерима жалост.

Той приготви лулата, като се люлееше насам-натам и се усмихваше унесено. Дори не ни погледна, но усмивката му беше сякаш усмивка на много близък приятел — милостива, разбираща, опрощаваща. Люлееше се толкова близко до мен, че виждах всяка жилава нишка в гората на веждите му. Чувах го как диша на пресекулки. Бързите издишвания приличаха на малки вълни, разбиващи се в стръмен бряг. Той приготви най-сетне лулата и ме погледна. За миг се унесох в рояка от видения, които крещяха в очите му. Почувствах ги само за един мъничък миг в безкрая на неговите страдания — онова, което човешката воля може да накара тялото да понесе и постигне. Почти проумях неговата усмивка, подлудена от волята, която я принуждаваше да сияе. Бях сигурен, че ми го предава, че иска да го разбера, и се опитах да му обясня само с очи, че почти проумявам, почти го усещам. После той вдигна лулата към устата си, обхванал я с длан като фуния, разпали я и ми я поднесе. Ужасната близост с безкрайната му болка затрепера, видението се разсея и мигът отлетя с изтъняващите бели сенки на пушека. Той се обърна и бавно защъпука към входа, като тихо мърмореше молитви.

Писък прониза въздуха. Всички се обърнаха към входната врата. Мъж с червен тюрбан, жилетка и копринени панталони на северните племена беше застанал до желязната врата и крещеше с цяло гърло. Преди да успеем да разберем какво вика и изобщо да реагираме, той извади дълъг меч с масивно острие от канията на колана и го вдигна над главата си. Без да спира да крещи, мъжът тръгна по коридора с тежка маршова стъпка, вперил поглед право в мен. Не разбирах крясъците му, но знаех какво е наумил. Искаше да ме нападне. Да ме убие.

Мъжете залепиха инстинктивно гърбове за стената. Клатещите се Стоящи Баба му правеха път. Вратата зад нас беше заключена. Нямаше как да избягаме. Бяхме невъоръжени. Мъжът вървеше към нас и размахваше меча в кръг с две ръце. Нямаше къде да се денем и не ни оставаше нищо, освен да се бием с него. Изнесох десния си крак назад и вдигнах юмруци. Беше стойка от карате. Седемте години тренировки по бойни изкуства пулсираха и трептяха в ръцете и краката ми. Чувствах се уверен. Като всички други сурови, сърдити мъже, които познавах, аз избягвах боя, докато той сам не дойдеше при мен — и тогава му се наслаждавах.

В последния възможен миг един човек се откъсна от стената и спъна наперения като гъсок мъжага, който се строполи на пода. Мечът изпадна от ръката му и издрънча в нозете на Карла. Грабнах го и видях, че този, който бе спънал нападателя, го стискаше в здрава, но милостива хватка. Притискаше ръцете на падналия в ключ зад гърба му, а същевременно бе извил яката на ризата му и го душеше. Гневът или лудостта, обзели мъжа с меча, бяха утихнали и той не се съпротивяваше. Познатите му го изведоха през желязната врата. Малко по-късно един от тях се върна и дойде при мен. Погледна ме право в очите и протегна ръце за меча с длани нагоре. Поколебах се, но го върнах. Мъжът ни удостои с вежлив извинителен поклон и излезе.

След като си тръгна, гостите се разбърбориха. Погледнах Карла. Очите й бяха широко разтворени, а устните — извити в чудна усмивка. Беше спокойна. След като се съвзех, отидох да благодаря на мъжа, който ни защити. Той беше висок, по-висок от мен с няколко сантиметра, силен, с атлетично телосложение. Гъстата му черна коса беше необикновено дълга за Бомбай през онези години. Носеше я вързана на висока конска опашка. Копринената му риза и свободните панталони бяха черни, бе обут с черни кожени сандали.

— Абдула — отвърна той, когато му казах името си. — Абдула Тахери.

— Длъжник съм ти, Абдула — казах му и се усмихнах едновременно предпазливо и благодарно. Мъжът се беше намесил с такова смъртоносно изящество, че сякаш не му костваше никакви усилия да обезоръжи онзи с меча. Но не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Знаех колко умение и смелост са нужни и колко голяма бе ролята на инстинкта в преценката му за времето. Този мъж притежаваше природна дарба, беше роден боец. — Разминахме се на косъм.