Грегъри Робъртс - Шантарам

Тръгнахме покрай опашката. Имаше млади и стари, мъже и жени. Лицата им бяха изранени, охлузени и подути. Дланите — почернели, разкървавени и с пришки по тях. Имаше превързани ръце и шинирани крака. А на завоя за свой ужас видях, че опашката продължаваше по съседната улица и беше по-дълга, много по-дълга.

— Трябва… да направим нещо — измънках аз. — Всички те… чакат.

— Чакането няма проблеми, Лин — отвърна безгрижно Прабакер. — Хората чакат вече повече от час. Ако не си с нас, пак щяха да чакат, но щяха да чакат само за нищо. Да чакаш за нищо, това убива душата на човека, нали така? А сега хората чакат нещо . Чакат те тебе . А ти си наистинско нещо, Лин-Шантарам, прощавай, че ти го казвам в опушеното лице и щръкналите коси. Но първо трябва да ходиш по нужда, после се миеш и после закуска. И трябва да побързаме — няколко млади момчета чакат долу на кея и искат да те гледат как ходиш по нужда.

— Какво?!

— О, да! Те очарователни от тебе. Ти за тях като филмов герой. Те умират да те гледат как ходиш по нужда. А после след всичките тези неща ти ще се върнеш и ще оправиш пациентите като наистински герой, нали така?

И така се определи моята роля в коптора. „ Ако съдбата не те разсмива — беше ми казала Карла в един от първите ни разговори — ти просто не схващаш шегата .“ Като тийнейджър бях минал обучение по първа помощ. Официалният курс покриваше рани, изгаряния, навехвания, счупвания и широк обхват от диагностични и спешни процедури. По-късно си спечелих прякора Док , използвайки обучението си по първа помощ, за да отървавам наркомани след свръхдоза и да им спасявам живота. Стотици хора ме познаваха само като Док . Много месеци преди онази сутрин в бордея приятелите ми в Нова Зеландия ми бяха подарили аптечката за сбогуване. Сигурен бях, че всички тези нишки — обучението, прякорът, аптечката, работата като неофициален лекар в бордея — бяха свързани по някакъв начин: свързваше ги нещо повече от съвпаденията и случайността.

Трябваше това да съм аз. Друг човек, обучен да дава първа помощ като мен или по-добре от мен, нямаше да е принуден да живее в бордея заради извършени престъпления и бягство от затвора. Друг престъпник, готов да живее там с бедняците, нямаше да е минал моето обучение. Тогава, през онази първа сутрин, не проумявах връзката. Не схващах шегата и съдбата не ме разсмиваше. Но знаех, че има нещо — някакъв смисъл, някакво предназначение, което ме е довело на това място, при тази работа, точно в този момент. И силата му беше достатъчна, за да ме привърже към работата, докато всички предчувствия се опитваха да ме пропъдят оттам.

И така работих цял ден. Един по един хората ми казваха имената си и ми даряваха усмивките си, и с един по един аз правех всичко възможно, за да излекувам раните им. По някое време сутринта някой донесе в колибата ми нов газов котлон. Друг ми донесе метална кутия за храна, за да я пази от плъховете. По някакъв начин се намери едно столче и гърне за вода — вездесъщата матка, комплект тенджери и няколко прибора за хранене.

Когато вечерта запулсира в аления свод на небето, ние седнахме заедно близо до дома ми да хапнем и да си поговорим. Тъга бе надвиснала над оживените улици, спомените за загиналите изплуваха и се завръщаха като вълни, плискащи се в океана на сърцето. Но тази тъга крепеше решимостта на оцелелите, самата тя бе част от скръбта. Обгарялата земя бе разчистена, много от колибите бяха построени наново. Надеждите растяха с всеки възстановен скромен дом.

Гледах как Прабакер се смее и се шегува, докато вечеря, и се сетих за нашето посещение с Карла при Стоящите Баба. Един момент от тази вечер, продължил колкото един удар на сърцето, докато смахнатият търчеше към нас с меча, се разтегляше в спомена ми. Точно в мига, когато отстъпих назад и вдигнах ръце в бойна стойка, Прабакер се беше дръпнал встрани и застана пред Карла. Той не беше влюбен в нея, не беше и боец. Ала първият му рефлекс беше да пристъпи встрани и да защити Карла с тялото си, а моята първа мисъл бе да отстъпя назад и да се бия.

Ако не бяха спънали лудия с меча, ако беше стигнал до нас, с него щях да се бия аз. И може би щях да ни спася. Преди съм се бил с юмруци и с тояги и съм печелил битките. Но дори и тогава, дори и ако се беше стигнало дотам, истинският герой щеше да е Прабакер — заради храбростта на тази малка, инстинктивна стъпка встрани.

Бях започнал да харесвам Прабакер. Научих се да се възхищавам на непоклатимия му оптимизъм. Бях започнал да завися от топлата утеха, която даваше голямата му усмивка. Радвах се на компанията му денонощно през месеците в този град и в селото. Но в тази минута от втората ми нощ в коптора, докато го гледах как се смее с Джитендра, Джони Пурата и останалите му приятели, аз започнах да го обичам.