Грегъри Робъртс - Шантарам

— Майната му, нека си се прави. Ще го прескочим.

— Прекалено много са.

— Майната им на всички. Ще прецепим през тях. Няма и да се усетят какво ги е връхлетяло. Или ние, или те, приятел.

— Не — рекох аз най-сетне. — Трябва да изчакаме и да се прехвърлим, когато долу няма никой. Ще изчакаме.

И чакахме цяла вечност, проточила се двайсет минути. Аз току припълзявах да надзърна през стената и всеки път рискувах да ме забележат. И най-накрая погледнах към улицата и видях, че тя е съвсем пуста и в двете посоки. Дадох знак на приятеля си. Той припълзя, прехвърли се през стената и изчезна от погледа ми. Примъкнах се напред да погледна — очаквах да го видя как се спуска по кабела, но той вече беше слязъл на улицата. Видях го как се шмугна в една тясна уличка срещу затвора. А аз бях още вътре, на покрива.

Прехвърлих се през пясъчниковия парапет и се хванах за кабела. Подпрян с крака на стената и стиснал кабела в ръце, с гръб към улицата, погледнах стражевата кула от лявата ми страна. Охранителят говореше по телефона и ръкомахаше със свободната си ръка. На гърба му беше метната автоматична пушка. Погледнах и другата кула. Пазачът подвикваше нещо на друг охранител долу край входа. Беше усмихнат и спокоен. Аз бях невидим. Стоях върху предната стена на най-строгия и най-силно охранявания затвор в страната и бях невидим.

Избутах се с крака и започнах спускането, но дланите ми се хлъзгаха от страх и от пот и изпуснах кабела. Започнах да падам. Стената беше много висока. Знаех, че ако падна долу, ще се убия. В агония на ужас и отчаяние успях отново да се вкопча в него. Ръцете ми бяха спирачките, които забавиха падането. Усетих как кожата ми се отдира от дланите и от пръстите ми. Тя сякаш пламна. С не толкова голяма скорост, но все пак достатъчно силно, че да ме заболи, аз се ударих в земята, станах и тръгнах със залитане през уличното платно. Бях свободен.

Хвърлих последен поглед на затвора. Кабелът продължаваше да виси от стената. Стражите все така разговаряха в кулите си. Една кола мина по улицата — шофьорът барабанеше с пръсти по кормилото в такт с някаква песен. Обърнах се и поех по платното към живота на беглец, който ми струваше всичко онова, което обичах.

Докато извършвах въоръжени обири, внушавах страх на хората. Но след това, дори и докато вършех престъпленията, по време на целия ми престой в затвора и през целия ми живот на беглец съдбата ми вдъхваше страх на самия мен. Нощите бяха пропити със страх и понякога ми се струваше, че кръвта, плътта и духът в тялото ми са съсирени от страх. Страхът, който сеех сред другите, се превърна в десетократен, петдесетократен, хилядократен ужас и изпълваше с кошмари най-самотните часове на всяка нощ.

Денем, през първите ми месеци в Бомбай, когато светът около мен се трудеше и тревожеше, аз вклинявах живота си в неспирната суетня на задълженията, нуждите и дребните удоволствия. Но нощем, когато заспалият бордей сънуваше, ужасът пропълзяваше по кожата ми. Сърцето ми се скриваше в черната пещера на спомените. Докато градът спеше, аз се разхождах. Разхождах се и се принуждавах да не поглеждам през рамо към несъществуващите стражеви кули и кабел, увиснал върху високата стена.

Поне нощите бяха тихи. През онези години полицията налагаше на Бомбай вечерен час. Половин час преди полунощ полицейските джипове се събираха по главните улици в центъра и започваше принудителното затваряне на ресторанти, барове, магазини и дори на малки сергийки за цигари и паан на тротоара. От тротоарите бяха разгонвани просяците, наркоманите и проститутките, които още не се бяха прибрали и изпокрили. Стоманени щори се спускаха върху витрините. Бели хасени платнища се мятаха върху сергиите по всички пазари. Над града се спускаха тишина и пустота. Сред дневната суматоха в Бомбай, във вихъра и блъсканицата на хора и задължения, бе невъзможно да си представиш подобно безлюдие. Но всяка нощ се повтаряше същото — беззвучно, прекрасно и заплашително. Бомбай се превръщаше в запустяла къща, населявана от призраци.

Два-три часа след полунощ цивилни полицаи арестуваха съмнителните лица — обикаляха празните улици в търсене на престъпници, наркомани, заподозрени, бездомни и безработни. Повечето от половината градско население беше бездомно, разбира се, и мнозина от тези хора живееха, хранеха се и спяха на улицата. Спящите бяха навсякъде, проснали се на тротоара, завити само с тънко одеяло или памучен чаршаф, за да ги пазят от нощната влага. Несемейни, семейства и цели села, избягали от някоя суша, наводнение или глад, спяха по каменните тротоари и във входовете, сгушени един в друг от нужда.