Грегъри Робъртс - Шантарам

— Да, сър — отговорих и се стреснах, че неволно съм употребил думата „сър“. Презирах тази дума. В наказателното отделение ни пребиваха, когато пропуснахме да се обърнем към надзирател със „сър“.

— Вашето име ми е познато, разбира се. Хората ви наричат Кадербай.

Думата бай в края на името му означаваше „по-голям брат“ и беше знак на обич и уважение. Той се усмихна и кимна бавно, когато го произнесох: Кадербай.

Шофьорът нагласи огледалото и се вторачи безизразно в образа ми. Огледалото беше окичено с гирлянди от свежи жасминови цветове, които пръскаха сладък аромат, почти упойващ след свежия морски вятър. Щом се наведох към колата, аз рязко осъзнах себе си и положението, в което се намирах; прегърбената ми стойка, бръчките по челото ми, когато вдигнах очи да видя лицето му; улеят по края на покрива на колата под пръстите ми; и стикера, лепнат на таблото, с надпис „Благослови, Боже, аз карам тази кола!“ На улицата нямаше никой. Никакви коли не минаваха. Беше тихо, единствените звуци бяха ленивото бучене на мотора и приглушеният плисък на прибоя.

— Вие сте лекарят на коптора в „Колаба“, господин Лин. Чух веднага, когато се преместихте да живеете там. Необичайно е чужденец да се засели в копторите. Той ми принадлежи, нали разбирате. Земята, на която са построени тези колиби, е моя. Много съм доволен от работата ви там.

Мълчах слисано. Бордеят, в който живеех, известен като жопадпати, разпрострял се на половин квадратен километър, с население двайсет и пет хиляди мъже, жени и деца, му принадлежеше? Живеех там от месеци и много пъти бях чувал да споменават името на Кадербай, но никой никога не беше споменавал, че копторът е негова собственост. Не може да бъде — мислех си. — Как може някой да е собственик на такова място и на живота на всички там?

— Аз, ъъ… аз не съм лекар, Кадербай — успях да кажа най-накрая.

— Може би затова лекувате толкова успешно болните, господин Лин. Лекарите не ходят доброволно в копторите. Можем да задължим хората да не бъдат лоши, но не можем да ги задължим да бъдат добри, не намирате ли? Младият ми приятел Абдула току-що ви разпозна, когато минахме покрай вас, докато стояхте на вълнолома. Обърнах колата и се върнахме заради вас. Елате, качете се при мен. Ще ви закарам на едно място.

Поколебах се.

— Моля ви, не се притеснявайте, аз…

— Никак не ме притеснявате, господин Лин. Хайде, качете се. Нашият шофьор е моят много добър приятел Назир.

Качих се в колата. Абдула ми затвори вратата, а после се настани отпред до шофьора, който пак нагласи огледалото така, че да ме вижда в него. Колата не помръдна.

— Чилум боно — нареди Кадербай на Абдула. Направи шилом .

Абдула извади лула с формата на фуния от джоба на сакото си, сложи я на седалката до себе си и се зае да смесва хашиш и тютюн. Залепи топче хашиш, което наричаха голи , върху една кибритена клечка и го обгори с друга. Мирисът на чарас се примеси с аромата на жасминовите цветове. Моторът на колата продължаваше да боботи, тихо и лениво. Никой не каза нито дума.

След три минути шиломът беше готов и поднесен на Кадербай за първия дум , или дръпване. Той пое дим и ми подаде лулата. След това Абдула и шофьорът също дръпнаха от лулата и я подадоха за втори кръг. Абдула бързо и сръчно я почисти и я пъхна обратно в джоба си.

— Чало — рече Кадер. Да тръгваме.

Колата бавно потегли от бордюра. Уличните светлини заструиха по наклоненото предно стъкло. Шофьорът пъхна касета в касетофона. Сърцераздирателните акорди на романтичен газал отекнаха гръмко от тонколоните над главите ни. Бях толкова напушен, че усещах как мозъкът ми трепери в черепа, но когато погледнах останалите трима, ми се стори, че те се владеят напълно.

Пътуването беше призрачно подобие на стотици напушени пътувания с приятели в Австралия и Нова Зеландия — пушехме хеш или трева, надувахме касетофона и обикаляхме заедно с колата. Но в моята култура предимно младежите пушеха и обикаляха, надули музиката на макс. Тук бях в компанията на много могъщ и влиятелен възрастен мъж, много по-възрастен от Абдула, шофьора и мен. И въпреки че мелодиите бяха с познат ритъм, се пееше на непонятен език. Преживяването беше едновременно познато и обезпокоително — все едно да се завърнеш, вече голям, в училищния двор от твоето детство — и въпреки сънения унес, предизвикан от опиата, не можех да се отпусна съвсем.

Нямах представа къде отиваме. Нямах представа как и кога ще се върнем. Пътувахме към „Тардео“, точно в обратна посока от дома ми в коптора на „Колаба“. Минутите се нижеха, а аз размишлявах върху типично индийския обичай „дружеско отвличане“. Месеци наред в бордея приемах неясните и тайнствени покани на приятели да ги придружа до неуточнени места с незнайна цел. Ела , казваха хората и се усмихваха настоятелно, и никога не намираха за нужно да ми кажат къде отиваме и защо. Идваш сега ! Отначало се противях, но скоро научих, че тези тайнствени непланирани пътешествия неизменно си струват. Обикновено бяха интересни и приятни, и нерядко — важни. Малко по малко се научих да се отпускам, да им се отдавам, да се доверявам на инстинктите си, точно както с Кадербай. Никога не съжалявах и никога не бях обиждан или разочарован от отвлеклите ме приятели.