Грегъри Робъртс - Шантарам

Формално спането на улицата в Бомбай бе незаконно. Полицаите налагаха закона; но проявяваха прагматичност, каквато биха проявили, ако, да речем, прилагаха закона срещу проституцията на Улицата на десетте хиляди курви. Изискваше се да правиш известна разлика и всъщност списъкът на онези, които те не биха арестували за скитничество, бе доста дълъг. Садху и всички други, отдадени на религията, например, попадаха в тази графа. Към възрастните хора, сакатите, болните и ранените, полицията не проявяваше особено съчувствие и ги принуждаваше да се местят на друга улица, ала не ги арестуваше. Лудите, ексцентриците или странстващите артисти — музиканти, акробати, жонгльори, актьори и змиеукротители — понякога ги насмитаха, но не ги закачаха по време на арестите. Семействата, особено тези с малки деца, обикновено получаваха само строго предупреждение да не остават повече от няколко нощи в даден район. Всеки, който можеше да докаже, че има работа, колкото и черна да е тя, като си покаже визитната картичка или написан адрес на работодателя си, го пощадяваха. Чистоплътните и порядъчни неженени мъже, които показваха някакво ниво на образование, обикновено се разминаваха с ареста, дори и да бяха безработни в момента. И, разбира се, нищо не застрашаваше всеки, който можеше да плати рушвет.

Така в рисковата група на нощните арести оставаха крайно бедните, бездомните, безработните, необразованите и неженените млади мъже. Ако нямаха нито пари да си платят освобождаването от полицейската мрежа, нито образование да убедят полицаите да ги пуснат, ги прибираха всяка нощ из целия град. Някои ги задържаха, защото съвпадаха с описанията на издирвани престъпници. Други ги хващаха с дрога или с откраднати вещи. Трети бяха стари познайници и полицаите ги арестуваха по подозрение. Но мнозина бяха просто мръсни, бедни и сполетени от внезапна безпомощност.

Градът нямаше средства да осигури десетки хиляди белезници, а и дори парите да се намереха, ченгетата със сигурност не биха помъкнали бремето на тези тежки окови. Вместо това те носеха груби въжета от кокосови влакна и коноп и навързваха с тях арестуваните един за друг за ръцете. Тънкото въже беше достатъчно, защото жертвите на нощните набези обикновено бяха прекалено изнемощели, недохранени и рухнали духом, за да бягат. Те кротко и безмълвно се подчиняваха. Арестуваха между десетина и двайсет мъже, навързваха ги в човешка верига и шестимата или осмина полицаи ги отвеждаха в килиите.

От своя страна, полицаите бяха по-справедливи, отколкото аз бих очаквал, и никак не им липсваше смелост. Бяха въоръжени само с тънки бамбукови пръчки, които наричаха лати. Не носеха нито палки, нито газ, нито пистолети. Нямаха уоки-токита и не можеха да извикат подкрепления, ако попаднеха в беда, докато патрулират. Нямаше излишни коли за арести и отрядите изминаваха много километри пеша. И въпреки че често удряха с лати, свирепите и дори сериозните побои бяха рядкост — много по-голяма от полицейските побои в съвременния западен град, където израснах.

Въпреки това тези арести все пак означаваха дни, седмици или дори месеци затвор за младите мъже, в затвори с условия, тежки както навсякъде в Азия, а керваните от навързани арестанти, тътрещи се из града след полунощ, навяваха повече тъга и самотност от погребално шествие.

По време на моите среднощни разходки из града аз неизменно бях сам, докато траеха арестите. Богатите ми приятели се бояха от бедните, бедните ми приятели се бояха от полицаите. Повечето чужденци се бояха от всички и си стояха в хотелите. Улиците бяха мои и аз бродех из хладната им тишина.

По време на една такава нощна разходка, около три месеца след пожара, се оказах на вълнолома на крайбрежния булевард. Широката пътека покрай морето бе безлюдна и чиста. Булевард с шест платна я отделяше от прострелия се до хоризонта извит полумесец на охолството — изискани домове, скъпи апартаменти, канцеларии на консулства, първокласни ресторанти и хотели с изглед към черното развълнувано море.

Малко коли се движеха по булеварда тази нощ — по една на всеки петнайсет-двайсет минути, на бавен ход. Отсреща прозорците също светеха тук-там. Хладен вятър довяваше на сприхави пориви чист, солен въздух. Беше тихо. Морето бе по-шумно от града.

Някои от приятелите ми в бордея се тревожеха, че се разхождам нощем сам по улиците. Не се разхождай нощем — съветваха ме те. — През нощта в Бомбай е опасно . Но не от града се страхувах. Не чувствах заплаха по улиците. Колкото и странен и тревожен да бе животът ми, градът го обгръщаше заедно с милиони други… сякаш тук му бе мястото — не по-малко, отколкото на всеки друг живот.