Грегъри Робъртс - Шантарам

Шофьорът Назир остана при колата, облегнат на капака, и най-сетне си позволи лукса да разопакова паана, който Абдула му беше купил в „Хаджи Али“. Щом тръгнах по алеята и го подминах, осъзнах, че Назир не беше казал нито дума и се замислих над дългото мълчание, в което толкова много хора изпадаха в този многолюден и шумен град.

Прекосихме широка каменна арка в някакъв коридор, изкачихме два етажа по стълбите и влязохме в обширно помещение, изпълнено с хора, дим и силна музика. Стаята беше правоъгълна, цялата в зелени копринени драперии и килими. На малката сцена в дъното четирима музиканти седяха на копринени възглавници. Покрай стените имаше наредени ниски масички, също заобиколени от удобни възглавници. Бледозелени фенери с формата на камбани висяха от дървения таван и хвърляха трепкащи обръчи от златиста светлина. Сервитьорите сновяха от група на група и сервираха черен чай във високи чаши. На някои маси имаше наргилета, които обагряха въздуха със синкав дим и аромат на чарас.

Неколцина мъже веднага станаха, за да поздравят Кадербай. Абдула беше известен и тук. Няколко души го поздравиха с кимване, махване или го заговаряха. Забелязах, че хората, за разлика от онези в „Хаджи Али“, го посрещнаха топло и задържаха ръката му, докато се ръкуваха. Разпознах един от тълпата. Това беше Шафик Гуса , или Шафик Сърдития , който контролираше проституцията в казармите на флотата до коптора, в който живеех. Разпознах още няколко лица от снимките във вестниците — известен поет, прочут суфи-светец и една кинозвезда от средна величина.

Един от мъжете около Кадербай беше управителят на частния клуб. Беше нисък, трътлест и закопчан в дълга кашмирена жилетка. Бялата дантелена шапчица на хаджи — поклонник, посетил Мека — покриваше плешивата му глава. Челото му бе потъмняло от кръглия белег, които някои мюсюлмани придобиват, докосвайки с чело камъка, когато се молят. Той кресна нещо и сервитьорите мигом донесоха нова маса и няколко възглавници и ги наредиха в ъгъла, с чудесен изглед към сцената.

Насядахме по турски — Кадер в средата, Абдула отдясно на него, а аз — отляво. Едно момче с шапчица на хаджия и афгански панталони и жилетка ни донесе купа оризови пуканки, силно подправени с лют пипер, и блюдо с различни ядки и сушени плодове. Сервитьорът ни наля черен чай от чайник с тясно чучурче от цял метър височина, без да разлее нито капчица. Сервира на всекиго от нас и ни предложи бучки захар. Възнамерявах да пия чая си без захар, но Абдула ме спря.

— Хайде, господин Лин — усмихна се той. — Ние пием персийски чай, така както го пият иранците, нали?

Той взе една бучка захар, сложи я в уста и я захапа с предните си зъби. После повдигна чашата и отпи от чая през захарта. Отпих и аз, като повторих действията му. Захарната бучка бавно се разпадна и се стопи и въпреки че вкусът беше по-сладък, отколкото ми допадаше, се насладих на странния и нов за мен обичай.

Кадербай също взе бучка захар и отпи от чая през нея — той придаваше на този малък обичай особено достойнство и тържественост. Всъщност това важеше и за всяко негово изражение и дори — за най-обикновените жестове. Той бе най-царственото човешко същество, което някога бях срещал. Докато го гледах как, привел глава, слуша Абдула да му говори безгрижно, ми хрумна, че във всеки живот и във всеки свят той щеше да властва над хората и да им вдъхва подчинение и респект.

Трима певци се присъединиха към музикантите и се настаниха малко по-отпред. Постепенно в стаята се възцари тишина, а после изведнъж и тримата запяха с мощни, вълнуващи гласове. Звучеше разкошно — многопластова, великолепна музика, преливаща от пламенно чувство. Мъжете не само пееха — те направо изплакваха и ридаеха песента. От затворените им очи течаха истински сълзи и капеха по гърдите им. Докато слушах, ме обзе възторг и същевременно — някакъв срам. Сякаш певците ме бяха посветили в най-дълбоката и най-съкровената си любов и мъка.

Изпяха три песни и после тихо напуснаха сцената, изчезвайки зад завесата. По време на изпълнението никой не промълви нито дума и не помръдна, но после всички заговориха едновременно — принудихме се да развалим магията, от която бяхме погълнати. Абдула стана и отиде да поговори с група афганци, насядали на една маса в другия край на помещението.

— Как ви се хареса пеенето, господин Лин? — попита ме Кадербай.

— Много ми хареса. Невероятно, изумително. Никога не бях чувал нещо подобно. Толкова тъга имаше в песента, но и такава сила! На какъв език пееха? На урду?