Грегъри Робъртс - Шантарам

Не можех да му отговоря директно. Собственият ми брат бе загубен за мен. Бях загубил цялото си семейство и бях убеден, че никога повече няма да ги видя.

— Мислех, че Кадербай може би е видял нещо истинско. Може би ние наистина приличаме на братя.

— Може би.

Той се усмихна.

— Реших да те харесам господин Лин.

Каза го толкова сериозно, въпреки усмивката, че нямаше как да не се разсмея.

— Е, тогава най-после спри да ме наричаш господин Лин . Стига вече с тия джиджи-биджи! Направо тръпки ме полазват.

— Биджи? — попита той сериозно, това арабска дума ли е?

— Не се тревожи за това, наричай ме просто Лин .

— Добре, ще те наричам Лин. Ще те наричам братко Лин . А ти наричай Абдула, нали така?

— Разбира се.

— И ще запомним тази нощ на концерта на слепите певци, защото от тази нощ започваме да бъдем братя един за друг.

— На слепите певци ли каза?

— Да. Не ги ли познаваш? Това са Слепите певци от Нагпур. Прочути са в Бомбай.

— От някаква институция ли са?

— Институция?

— Да, училище за слепи, може би. Нещо такова.

— Не, братко Лин. Някога те са виждали, също както ние виждаме. Но в едно селце край Нагпур имало ослепяване и тези мъже ослепели.

Шумът наоколо ме замайваше, а допреди приятният аромат на плодовете и хашиша започваше да става застоял и задушен.

— Как така е имало ослепяване ?

— Ами, бунтовници и бандити се криели в планините край селото — заобяснява той бавно и обмислено. — Селяните трябвало да им дават храна и друга помощ. Нямали избор. Но когато полицията и войниците дошли в селото, ослепили двайсет души за урок и за предупреждение на останалите хора в другите села. Случва се понякога. Певците не били от това село. Гостували там, за да пеят на фестивал. Просто лош късмет. Ослепили ги наред с другите. Всички тези мъже и жени, двайсет души, вързали ги на земята и им извадили очите с остри бамбукови пръчки. Сега те пеят тук, навсякъде, и са много прочути. И богати също…

Той продължаваше да говори. Аз го слушах, но не можех да откликна с нищо. Кадербай седеше до мен и разговаряше с млад афганец с тюрбан. Младежът се наведе да му целуне ръка и сред гънките на дрехата му се подаде дулото на пистолет. Омар се върна и започна отново да приготвя шилом. Усмихна ми се с покритите си с петна венци и кимна.

— Да, да — изфъфли той, взрян в очите ми. — Да, да, да.

Певците отново се върнаха на сцената, димът се виеше край перките на бавно въртящите се вентилатори и тази зелена копринена стая, изпълнена с музика и заговори, за мен се превърна в начало. Вече знаех, че начала и повратни точки съществуват във всеки живот, и те са много; въпрос на късмет, на воля и на съдба. Денят, в който получих името си, денят на пръчките и наводнението в селото на Прабакер, когато жените ми дадоха името Шантарам, беше начало. Вече го знам. Знам и че всичко останало, което съм бил и което съм извършил в Индия до онази нощ и концерта на слепите певци, може би дори и целият ми дотогавашен живот, са били подготовка за това начало с Абдел Кадер Хан. Абдула стана мой брат, Кадербай — мой баща. По времето, когато осъзнах това напълно и проумях причините, новият ми живот на брат и син ме бе отвел на война и ме бе замесил в убийство, и всичко се бе променило завинаги.

Когато певците замлъкнаха, Кадербай се наведе към мен. Устните му мърдаха и разбирах, че ми говори, ала не можех да го чуя:

— Извинете, не ви чух.

— Казах, че в музиката истината се открива по-често, отколкото във философските книги — повтори той.

— Какво е истината? — попитах го. Всъщност не исках да знам. Опитвах се да поддържам разговора. И да изглеждам умен.

— Истината е, че не съществуват добри или лоши хора — рече той. — Доброта или злина притежават само делата им. Има добри дела или лоши дела. Хората са просто хора — онова, което ги свързва с доброто и злото, е онова, което вършат или отказват да вършат. Истината е, че един миг на истинска обич в сърцето на всеки — на най-благородния човек на земята, или на най-покварения — съдържа цялото предназначение, и процес, и смисъл на живота сред лотосовите гънки на неговата страст. Истината е, че всички ние, всеки един от нас, всеки атом, всяка галактика и всяка материална частица във вселената, се приближаваме към Господ.

Тези негови думи сега са мои завинаги. Чувам ги. Слепите певци са завинаги. Виждам ги. Нощта и мъжете, които бяха началото, баща и брат, са завинаги; Помня ги. Лесно е. Нужно е само да затворя очи.