Грегъри Робъртс - Шантарам

— За Бога, Джони! Точно сега не искам да обсъждам колко пари съм изкарал. После ми опявай колкото щеш за това, обещавам ти, но…

— Не, Линбаба, аз не за това — прошушна той с дрезгав шепот. — Този човек, този Абдула — не бива да му се доверяваш! Недей да правиш никакъв бизнес с него!

— Защо така? Какво има, Джони?

— Просто недей! — каза той и може би щеше да каже и още, но Абдула се обърна да ме извика и Джони нацупено се шмугна зад един завой.

— Какъв е проблемът? — попита Абдула, щом се изравних с него и поехме отново по лъкатушните пътеки между къщите.

— О, няма проблем — смънках, наясно. — Никакъв проблем няма.

Мотоциклетът на Абдула бе паркиран на шосето край бордея, където няколко деца го пазеха. Най-високото прибра десетте рупии, които той им даде, а после бегом поведе парцаливата си хлапашка банда нанякъде. Абдула срита мотора, а аз седнах зад него. Без каски и само по тънки ризи, ние се вмъкнахме в дружелюбния хаос на уличното движение успоредно край морето по посока на Нариман Пойнт.

Ако изобщо разбирате от мотори, можете да научите много за човека по това как кара. Абдула по-скоро се ръководеше от рефлекса, отколкото се съсредоточаваше. Владееше мотора в движение също толкова естествено, колкото и краката си при ходене. Разгадаваше трафика със смесица от умения и интуиция. На няколко пъти забави ход, преди да се появи очевидна нужда, и избегна набиването на спирачки там, където други мотоциклетисти с по-слаба интуиция щяха да се принудят да ги набият. Понякога даваше газ и навлизаше в невидима пролука, отворила се по магия пред нас тъкмо когато сблъсъкът изглеждаше неминуем. Въпреки че в началото се изнервях, техниката му скоро ми вдъхна доверие пряко волята ми и аз се отпуснах.

На плажа Чоупати свихме и се заотдалечавахме от морето. Улиците с високи тераси отначало отслабиха, а после и задушиха хладния морски ветрец. Вляхме се в потоците от движение, които се носеха в жегата към „Нана Чоук“. Архитектурата беше от средния период на развитие на Бомбай като голям пристанищен град. Някои сгради, построени със солидната геометрия на британското владичество, бяха по на двеста години. Сложните детайли по балконите, рамките на прозорците и фасадите със стълбища излъчваха луксозна елегантност, каквато съвременният град, въпреки целия си хром и блясък, рядко си позволяваше.

Отсечката между „Нана Чоук“ и „Тардео“ бе известна като Района на парсите. Първоначално бях изненадан, че в един град, толкова полиморфен като Бомбай, с неспирно разнообразие от народи, езици и преследване, е проявена склонност към толкова разчертана подредба. Бижутерите си имаха собствени базари, както и механиците, водопроводчиците, дърводелците и другите занаятчии. Мюсюлманите имаха, собствени квартали, както и християните, будистите, сикхите, парсите и джайните. Ако искаш да продадеш или да купиш злато, отиваш на базара „Жавери“, където стотици златари се надпреварват за поръчката ти. Ако искаш да посетиш джамия, на няколко крачки една от друга ще намериш няколко.

След време обаче разбрах, че демаркационните линии, също като много други дълги и къси разделителни линии в този сложен град полиглот, не са толкова строги, колкото изглеждат. В мюсюлманския квартал имаше индуистки храмове, на пазара „Жавери“ — зеленчукопродавачи сред блестящите скъпоценности, а почти до всяка кула с луксозни апартаменти — бордей.

Абдула паркира мотора си пред болницата Батия — една от няколкото модерни болници и клиники, дарение от персийски благотворителни тръстове. Грамадната сграда подслоняваше скъпи болнични отделения за богатите и центрове за безплатно лечение на бедните. Изкачихме се по стъпалата и влязохме в безупречно чисто мраморно фоайе, приятно охлаждано от големи вентилатори. Абдула се обърна към служителя на регистратурата и ме поведе по коридора към оживеното спешно отделение. След като разпита един портиер и една сестра, той най-сетне намери човека, който търсеше — нисичък и много слаб лекар, седнал зад претрупано бюро.

— Доктор Хамид? — попита Абдула.

Лекарят пишеше нещо и не вдигна поглед от него.

— Да, да — отвърна той сприхаво.

— Шейх Абдел Кадер ме праща. Казвам се Абдула.

Химикалката мигом замря, доктор Хамид бавно вдигна глава и се вгледа в нас с боязливо любопитство. Такова понякога е изражението на зяпачите, наблюдаващи сбиване.

— Той ви се е обадил вчера и ви е казал да ме очаквате? — подсказа му тихо Абдула.