Грегъри Робъртс - Шантарам

Добрите лекари притежават поне три неща, които ги свързват: умеят да наблюдават, умеят да слушат и са много уморени. Хамид беше добър лекар и когато след едночасови разговори погледнах прорязаното му от бръчки лице, очите му, възпалени и зачервени от липса на сън, се засрамих от честната му умора. Той можеше да натрупа богатство, знаех, и да се заобиколи с лукс, ако заминеше да практикува частно в Германия, Канада или Америка, но бе избрал да остане тук, при своя народ, и да работи за частичка от онова възнаграждение. Беше един от хилядите професионални здравни работници в града, чиято кариера бе забележителна не само с това, какво постигаха, но и с това, от което се лишаваха всеки ден. А онова, което постигаха, бе оцеляването на града — ни повече, ни по-малко.

Когато Абдула отново ни вкара в заплетеното движение и моторът му се запромъква напосоки между колоните от автобуси, коли, камиони, велосипеди, волски двуколки и пешеходци, той ми подвикна през рамо, че доктор Хамид някога сам е живял в бордей. Каза ми, че Кадербай подбирал особено надарени деца от няколко бордея из града и плащал обучението им в частни колежи. Децата след това записвали дори висше образование, били материално осигурени и насърчавани. Завършвали и ставали лекари, хирурзи, медицински сестри, учители, адвокати и инженери. Хамид бил едно от тези надарени деца, избран преди повече от двайсет години. За да задоволи нуждите на своята малка клиника, Кадербай събираше своите дългове.

— Кадербай е човек, който създава бъдещето — заключи Абдула, когато спряхме на един светофар. — Повечето от нас, аз и ти, братко мой, чакаме бъдещето да дойде при нас. Но Абдел Кадер Хан мечтае бъдещето, после го планира, а после го сбъдва. Това е разликата между него и нас, останалите.

— А ти , Абдула? — изкрещях му, щом отново се понесохме с рев заедно с потока от коли. — Теб Кадербай ли те е планирал?

Той се разсмя шумно, гърдите му се повдигаха от удоволствието и от силния смях.

— Мисля, че да! — отвърна.

— Хей! Това не е пътят за бордея. Къде отиваме пък сега?

— Да посетим мястото, откъдето ще си вземаш лекарствата.

— Кое?

— Кадербай уреди да вземаш лекарства всяка седмица. Нещата, които ти донесох днес, са първите. Отиваме на черната борса за лекарства.

— Черна борса за лекарства? Къде е тя?

— В бордея на прокажените — отвърна Абдула най-спокойно, а после отново се засмя, даде газ и се шмугна през една пролука в движението, отворила се току пред него. — Остави това на мен, братко Лин.

А сега ти си част от плана, нали така?

Тези думи — сега ти си част от плана — трябваше да пробудят някакъв страх в мен. Трябваше да усетя… нещо… още тогава, в самото начало. Но мен не ме беше страх. Бях почти щастлив. Тези думи ми звучаха вълнуващо. Караха кръвта ми да кипи. Когато започна животът ми на беглец, аз се лиших от моето семейство, родина, култура. И мислех, че това е всичко. След години изгнание проумях, че в изгнанието си придобивах нещо. Свободата, в която избягах, бе самотната и безразсъдна свобода на отхвърления. Като отхвърлените навсякъде, аз ухажвах опасността, защото тя бе едно от малкото неща, достатъчно силни да ми помогнат да забравя какво съм изгубил. И докато се оглеждах, облъхван от топлия следобеден вятър, и кръстосвах с Абдула мрежата на улиците, аз безстрашно се устремих към съдбата си — същия този следобед, така както мъж се влюбва в най-прекрасната усмивка на срамежлива жена.

Пътуването до лагера на прокажените ни изведе в покрайнините на града, където имаше няколко лечебни центрове — колонии за болните от проказа. Мъжете и жените, при които отидохме, обаче отказваха да се заселят в тях. Финансирани от държавата и от частни дарения, колониите осигуряваха медицинско обслужване, грижи и чиста среда, но налаганите там правила бяха строги и не всички прокажени бяха склонни да им се подчиняват. Поради това някои решаваха да напуснат, а други бяха изпъждани. По всяко време няколко десетки мъже, жени и деца живееха покрай колониите, в пределите на града.

Гъвкавата търпимост на обитателите на бордеите, които приютяваха в колибите си хора от всякаква каста, раса и здравословно състояние, рядко се простираше върху прокажените. Местните съвети и уличните комитети не понасяха дълго присъствието им. Вдъхващи страх и отбягвани, прокажените се обединяваха в подвижни бордеи, които само за час изникваха върху всяко открито пространство, което успяваха да намерят, и се вдигаха безследно оттам още по-бързо. Понякога се настаняваха за няколко седмици край сметища и отблъскваха местните клошари, които бяха против нашествието им. Друг път установяваха лагера си на някое мочурливо празно място или на бунище за промишлени отпадъци. Когато за пръв път ги посетих през онзи ден заедно с Абдула, открих, че са вдигнали опърпания си подслон върху ръждивите камъни на железопътно депо край предградието Кар.