Грегъри Робъртс - Шантарам

— Модена — казах тихо и гласът ми отекна в мрака. — Аз съм Лин. Само исках да поговорим. Не се опитвам да… Знам, че си тук. Ще си оставя чантата и ще запаля по цигара, става ли? Една за теб и една за мен.

Оставих бавно чантата си. Очаквах той да се втурне покрай мен. Извадих пакет цигари от джоба на ризата си и извадих две. Стиснал ги между средния и безименния пръст, с дебелия край навътре, както ги държаха всички бедняци в града, отворих кутия кибрит и запалих една клечка. Припалих цигарите и си позволих да надзърна нагоре. И го видях — прикриваше се от малкия полукръг светлина, който хвърляше пламъкът. Щом клечката угасна, аз протегнах ръка и му поднесох едната от мъждукащите цигари. В падналия отново мрак изчаках една секунда, две секунди, три секунди и тогава почувствах пръстите му. Докосването му бе по-меко и по-деликатно, отколкото си представях. Те се сключиха около моите и поеха цигарата.

Щом засмука дима, видях ясно лицето му за пръв път. То беше гротескно. Разрезите на Маурицио бяха въплътили толкова страдание в меката кожа, че човек го хващаше страх само като го погледне. На мъждивата оранжева светлина видях как в погледа му проблесна подигравателна усмивка, щом забеляза ужаса ми. Колко ли пъти беше виждал този ужас в очите на другите, помислих аз — огромната пребледняла уплаха, докато те си представяха белезите по собственото си лице и мъките му — в душата си? Колко ли пъти беше виждал другите да потръпват, както потръпнах аз, и да се дръпват от раните му, приличащи на зейнали язви от болест? Колко пъти беше виждал мъже да се питат: „Какво е направил? С какво е заслужил това?“

Ножът на Маурицио беше разрязал и двете бузи под тъмните му очи. Разрезите бяха заздравели, но оставили два дълги белега с формата на буквата У, които издърпваха надолу клепачите му и се спускаха като грозни, присмехулни сълзи. Долните клепки, вечно зачервени и възпалени, зееха като малки страдалчески окопи и откриваха целите му очни ябълки. Ноздрите и носовата преграда бяха отрязани до кокал. Кожата отстрани беше зараснала, набръчкана и назъбена, но в средата, където разрезът беше твърде дълбок, беше останал отвор. Голямата дупка на мястото на ноздрите приличаше на свинска зурла и се издуваше при всяко вдишване. Покрай очите, около челюстта и по цялото му широко чело, под косата, имаше още много белези.

Сякаш Маурицио се бе опитал да обели цял слой от лицето на Модена и стотиците белези, обграждащи чертите му, тук-там се събираха в малки могилки от плът, подобни на разперените пръсти на мъжки ръце. Знаех, че под дрехите му се крият и още белези и рани — движенията на левите му ръка и крак бяха непохватни, все едно лакътната, раменната и колянната става са се вдървили около рани, които така и не бяха заздравели.

Беше чудовищно осакатяване, толкова премерено в своята жестокост обезобразяване, че се вцепених, неспособен да откликна с нищо. Забелязах, че по устата му и около нея няма белези. Удивих се на съдбата, запазила непокътнати неговите чувствени, изящно изваяни, съвършени, безупречни устни. После си спомних, че когато Маурицио го вързал на леглото, запушил устата му и вадел парцала от нея само понякога, когато го карал да говори. И докато гледах как Модена дърпа от цигарата, ми се стори, че гладката му, неосквернена уста е най-ужасна, най-страшна от всичко.

Изпушихме мълчаливо цигарите. Очите ми свикнаха с тъмното. Постепенно забелязах колко е дребен, колко са го смалили раните по лявата му половина. Струваше ми се, че се извисявам над него като великан. Отстъпих назад, на светло, взех чантата си и размахах окуражително ръка.

— Гарам чай пио? — попитах. Ще пием ли топъл чай?

— Тик хаин — отвърна той. Добре.

Поведох го обратно през преградената улица към една чайна, където работниците от местната мелница и пекарна се отбиваха да си починат между смените. Неколцината мъже се посвиха на дървената пейка, за да ни направят място. Целите бяха в брашно — и косите, и телата им. Приличаха на призраци или на оживели каменни статуи. Очите им, без съмнение възпалени от брашното, бяха червени като живите въглени от огнената яма под фурните. Устните им, влажни от чая, бяха черни пиявици на призрачно белия фон на кожата им. Те ни гледаха с обичайното за индийците откровено любопитство, но бързо извърнаха погледи, щом Модена вдигна към тях зейналите си очи.

— Извинявай, че побягнах — каза той тихо, забил поглед в ръцете си, които мърдаха в скута му.