Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ти проверяваш… след всеки полет?

— Да. Не влизам вътре — измърмори той и вдигна ръка, сякаш да докосне лицето си, но вместо това приглади късата си побеляваща коса. — Рамеш влиза в хотела вместо мен и проверява за името й — Ула Фолкенберг. Пита дали не е пристигнала. Един ден тя ще пристигне. Тя ще пристигне.

Той тръгна, но аз стиснах рамото му и го спрях.

— Слушай, Модена, следващия път не бягай от мен! Ако имаш нужда от нещо, ако мога с нещо да помогна, само ми кажи. Става ли?

— Няма да избягам пак — отвърна той сериозно. — Просто съм свикнал да бягам. И бягах от тебе просто по навик. Не бягах аз, навикът ми бягаше. Не ме е страх от теб. Ти си ми приятел.

Той се обърна, но аз пак го спрях, притеглих го — и прошепнах в ухото му:

— Модена, не казвай на никого, че носиш у себе си толкова много пари. Обещай ми.

— Никой друг не го знае, Лин — увери ме той и ми се усмихна с онази своя гримаса с хлътналите очи. — Само ти. Няма да го кажа на никого. Дори и Рамеш не знае, че нося пари у себе си. Той не знае, че пестя. Не знае дори за апартамента ми. Той си мисли, че харча моя дял от спечелените пари за дрога. А аз не се дрогирам, Лин, и ти го знаеш. Никога не съм се дрогирал. Оставих го да си мисли така. Но ти си друго нещо, Лин, Ти си ми приятел. На тебе мога да ти кажа истината. Имам ти доверие. Как да нямам доверие на човека, убил самия дявол?

— Тоест?

— Говоря за Маурицио, моят кръвен враг.

— Не съм убил Маурицио — казах аз и потънах в червените пещери на очите му.

Съвършената му уста се изви в съучастническа усмивка, която изпъна още повече У-образните белези на мястото на долните му клепачи. Тези зейнали очи бяха толкова стряскащи на осветената от пламъците улица, че трябваше да се овладея, за да не се разтреперя и да не се дръпна, когато той положи длан на гърдите ми.

— Не се тревожи, Лин. Няма да издам тайната ти. Радвам се , че ти си го убил. Не само заради себе си. Познавах го. Аз бях най-добрият му приятел… единственият му приятел. Ако беше оживял, след като ми причини това, неговата злост нямаше да има граници. Така човек убива душата си — губи и последната граница на своята злост. А аз го гледах как ме реже, и когато си тръгна за последен път, знаех, че той е изгубил душата си. Стореното от него му струваше душата му… това, което ми причини.

— Не си длъжен да говориш за това.

— Не, сега вече не ме притеснява да говоря за това. Маурицио се страхуваше. Постоянно се страхуваше. Цял живот го беше страх от… всичко. И беше жесток. Това му вдъхваше властност. Познавал съм много властни мъже в живота си и поне това знам — всички властни мъже, които познавах, се бояха и бяха жестоки. Това е… съчетанието … което им даваше власт над другите мъже. Мен не ме беше страх. И не бях жесток. Нямах власт. Бях… Нали разбираш, това беше като чувството ми към моята Ула — аз бях влюбен в неговата властност. И тогава, когато той ме заряза там, на леглото, и Ула влезе в стаята, аз видях страха в очите й. Той й вдъхна този страх. Толкова я беше наплашил, че когато тя видя какво ми е сторил, избяга и ме заряза. И когато я видях как си тръгва и захлопва вратата…

Той се поколеба, преглътна тежко, пълните му, непокътнати устни трепереха, докато изговаряше думите. Исках да го накарам да замълчи, да му спестя спомена и може би да спася себе си от него. Но щом заговорих, той натисна гърдите ми с длан, за да ме накара да млъкна, и пак ме погледна в очите.

— Тогава за пръв път намразих Маурицио. Моят народ, хората от моята кръв, не искаме да мразим, защото когато мразим, мразим с цялата си душа, и никога не прощаваме на намразения. Но аз намразих Маурицио, и пожелах смъртта му и с това желание го проклех. Не заради това, което стори на мен , а за това, което причини на моята Ула, и заради онова, което щеше да стори в бъдеще като човек без душа. Затова не се безпокой, Лин. Аз не казвам на никого, че си бил ти. И се радвам, искрено съм ти благодарен, че го уби.

Един ясен вътрешен глас ми казваше, че трябва да му разкажа какво се случи в действителност. Той имаше право да знае истината. И аз исках да му я разкажа. Някакво чувство, което не ми беше съвсем понятно — последната частица от гнева към Ула, може би, или завистливо презрение към неговата вяра в нея, ме подтикваше да го разтърся и да му изкрещя истината и да го нараня с нея. Но не можех да промълвя и дума. Не можех да помръдна. И докато очите му червенееха и блестяха от потеклите сълзи точно по вдълбаните белези в бузите му, аз го гледах в очите, и кимнах безмълвно с глава. В отговор той също сведе бавно глава. Мисля, че беше ме разбрал погрешно или пък аз го бях разбрал погрешно. Никога няма да узная.