Грегъри Робъртс - Шантарам

Изчаках го да каже и още нещо, но той присви устни в малка гримаса и задиша шумно и равномерно през широкия, издуващ се нос.

Донесоха чая и попитах:

— Ти… добре ли си?

— Джарур — отвърна той, поусмихнат. — Разбира се. Ти добре ли си?

Стори ми се, че се шегува, и не скрих раздразнението си. Намръщих се.

— Не исках да те обидя — усмихна се пак той със странната си усмивка, тъй съвършена в извивката на устните и толкова изкривена от неподвижните бузи, които дърпаха долните му клепачи към малките кладенци на страданието. — Само ти предлагам помощ, ако имаш нужда. Имам пари. Винаги нося със себе си десет хиляди рупии.

— Какво?!

— Винаги нося…

— Да, да, чух те. — Той говореше тихо, но все пак погледнах работниците от фурната, за да проверя дали не са го чули. — Защо днес ме наблюдаваше на пазара?

— Много често те наблюдавам. Почти всеки ден. Наблюдавам теб и Карла, и Лиса, и Викрам.

— Защо?

— Трябва да ви наблюдавам. Това е един от начините да я намеря, знам.

— Кого да намериш?

— Ула. Когато се върне. Тя няма да знае къде съм. Аз не ходя… Вече не ходя в „При Леополд“, нито на другите места, където се събирахме.

Когато тя ме потърси, ще дойде при теб или при някого от другите. И аз ще я видя. И ще бъдем заедно.

Произнесе всичко това така спокойно, а после отпи от чая си толкова доволно и разсеяно, че заблудата му изглеждаше още по-налудничава. Как можеше да си мисли, че Ула, която го заряза да умре на кървавото легло, ще се върне от Германия, за да бъде с него? А и дори да се върнеше , можеше ли да реагира на неговото лице, обезобразено и превърнато в траурна маска, с нещо по-различно от ужас?

— Ула… замина за Германия, Модена.

— Знам — усмихна се той. — Радвам се за нея.

— Тя няма да се върне.

— Напротив — отсече той. — Ще се върне. Тя ме обича. Тя ще се върне за мен.

— Защо… — започнах, но изоставих тази мисъл. — Как живееш?

— Имам работа. Добра работа. Плащат добре. Работя с един приятел, Рамеш. Запознах се с него, когато… след като пострадах. Той се грижеше за мен. Когато в богатските къщи се роди син, отиваме там и аз си обличам специалните дрехи. Костюма.

От ужасното подчертаване на последната дума и придружаващата я крива усмивчица ме побиха тръпки по ръцете. Тревогата се прокрадна в дрезгавия ми глас, когато повторих думата.

— Костюм?

— Да, с дълга опашка, остри уши и верига от черепчета на врата. Преструвам се на демон, на зъл дух. А Рамеш пък се прави на светия, садху, изглежда като светия и ме прогонва от къщата. Аз се връщам и се преструвам, че се опитвам да открадна бебето. И когато отида при бебето, жените пищят. Рамеш пак ме гони с бой. Пак се връщам и той пак ме бие, и най-накрая така ме пребива, че аз се правя, че умирам, и побягвам. Хората ни плащат добре за представлението.

— Никога досега не съм чувал за такова нещо.

— Не, идеята си беше наша, моя и на Рамеш. Но след като първото богато семейство ни плати, всички останали искаха да са сигурни, че злият дух няма да се навърта около новороденото им синче. И ни плащат добри пари, всичките. Имам апартамент. Не собствен, разбира се, но съм платил в аванс наема за повече от година. Малък е, но е уютен. Хубаво ще си живеем там с Ула. От големия прозорец се виждат морските вълни. Моята Ула обича морето. Винаги е искала къща край морето…

Гледах го, омагьосан колкото от думите му, толкова и от смисъла им. Модена беше един от най-сдържаните мъже, които познавах. Когато и двамата ходехме редовно в „При Леополд“, понякога се случваше седмици наред, дори и цял месец, да не обели и дума в мое присъствие. Но новият Модена, белязаният оживял, беше приказлив. Вярно, че бях принуден да го погна и да го вкарам в сляпа улица, за да го накарам да проговори, но щом започна веднъж, той стана стряскащо словоохотлив. И докато го слушах и свиквах с обезобразения му вид и речовитостта му, долових мелодията на испанския му акцент, когато той минаваше плавно между хинди и английски, смесваше без усилия двата езика и сглобяваше от думите им свой собствен хибрид. Унесен от мекия му глас, аз се запитах дали това не е ключът към тайнствената връзка, която ги свързваше двамата, Ула и Модена — дали не бяха разговаряли насаме с часове и дали това нежно благозвучие, тази мелодия на гласа, не ги съединяваха.

А после — толкова внезапно, че ме завари неподготвен — срещата с Модена свърши. Той стана да плати, излезе на улицата и ме изчака на входа.

— Трябва да вървя — каза той, огледа се нервно наляво и надясно и ме погледна в очите с ранените си очи. — Рамеш вече ме чака пред хотел „Президент“. Когато Ула се върне, тя ще е там, ще отседне там. Тя обича този хотел, той й е любимият. Тя обича квартала около залива. А тази сутрин кацна самолет от Германия. Самолет на „Луфтханза“. Тя може да е там.