Грегъри Робъртс - Шантарам

„Мълчанията могат да раняват дълбоко като свистящия бич“ — написал някога поетът Садик Хан. Но понякога мълчанието е единственият начин да кажеш истината. Гледах как Модена се обръща и се отдалечава с куцукане, и осъзнах, че споделената безмълвна минута, с неговата длан на гърдите ми и с разкъсаните му, плачещи очи срещу моите, винаги ще е по-ценна и по-честна за двама ни, колкото и заблуди и грешки да криеше тя, от студената и безсърдечна истина на неговия или на моя свят.

„И може би той е прав“ — помислих си. Може би той беше прав да запомни така и Ула, и Маурицио. Несъмнено бе преодолял болката, която му бяха причинили, много по-добре от мен, когато ме сполетя същата болка. Когато бракът ми се разпадна, с изневери и страдания, станах наркоман. Не можех да понеса, че любовта е разбита, че щастието така внезапно бе изпепелено до мъка. И съсипах живота си, и причиних страдания на много хора по дългия път надолу. А Модена работеше, спестяваше и чакаше любовта да се върне. Потънал в мисли и за живота му след онова, което му бяха сторили, удивен, крачейки обратно към Абдула и останалите, открих нещо, което трябваше още в самото начало да разбера като Модена. Беше просто, толкова просто, че трябваше да ме разтърси болка, огромна като болката на Модена, за да го осъзная. Той бе успял да преодолее болката, защото приемаше и своята част от вината за нея. А аз никога не бях поел своята отговорност за проваления си брак и за последвалите страдания — чак до този момент. Затова и никога не бях успял да я превъзмогна.

И тогава, щом влязох сред яркото и шумно гъмжило на пазара, я приех в себе си. Приех тази вина и почувствах как сърцето ми се разгръща, разширява и се освобождава от бремето на страха, на обидата и на съмненията. Вървях между оживените сергии и когато се върнах при Абдула, Викрам и Джорджовците, се усмихвах. Отговорих на въпросите им за Модена и благодарих на Абдула за изненадата. Той беше прав — след тази случка му простих всичко. И въпреки че не намирах думи, за да му обясня промяната в себе си, ми се стори, той усети, че по-различното в усмивката, която споделихме, идеше от този нов покой, който се роди в мен онзи ден и бавно започна да расте.

Мантията на миналото е скроена от късове чувства и е съшита с конци от загадки. Повечето пъти ние можем само да се увием в нея за уют или да я влачим подире си, докато се борим да продължим напред. Но всичко си има причина и смисъл. Всеки живот, всяка любов, всяко действие, чувство и мисъл си имат причина и значение — за началото и за ролята, която изиграват в края. Понякога наистина виждаме. Понякога виждаме миналото толкова ясно и разчитаме легендата на частиците му с толкова проницателност, че всеки бод на времето разкрива предназначението и посланието, скрити в него. Нищо в ничий живот, независимо дали е живян добре, или зле, не е по-мъдро от провала и не е по-ясно от мъката. И в малката безценна частица мъдрост, която ни дават дори и страшните омразни врагове, мъката и провалът добиват свой смисъл и свое право на съществуване.

Парите вонят. Пачка нови пари мирише на мастило, киселина и белина като стаята за вземане на отпечатъци в полицейски участък. Старите пари, напоени с надежда и копнеж, миришат на старо, на изсушени цветя, стояли твърде дълго между страниците на евтин роман. Когато струпаш много пари в една стая, и нови, и стари — милиони рупии, преброени два пъти и привързани в пачки с ластици — те вонят. „Аз обичам парите — каза ми веднъж Дидие, — но мразя миризмата им. Колкото повече щастие ми дават, толкова по-старателно после трябва да мия ръцете си“. Бях наясно за какво говори. В кантората на мафиотския чейндж, задушна дупка в квартал „Форт“, където светлината беше толкова ярка, че можеше да различиш и най-добрия фалшификат, а вентилаторите на тавана никога не се въртяха толкова бързо, че да вдигнат някоя заблудена банкнота от масите за броене, парите миришеха на потта и калта по ботушите на гробар.

Седмици след срещата с Модена аз се измъкнах през вратата на кантората на Раджубай, сбутах гундите — това беше грубичка, детинска игра, която всички обичахме — и вдъхнах свежия въздух на стълбището. Един глас ме повика по име и аз се заковах на третото стъпало с ръка на перилата. Погледнах нагоре и видях Раджубай да наднича през вратата. Нисичкият дебел и плешив валутен контрольор на Съвета на Кадеровата… не, на Салмановата мафия беше облечен както винаги с дхоти и бял потник. Знаех, че наднича, защото никога не излизаше от стаята, преди да я запечата малко преди полунощ, всяка нощ. Когато имаше нужда да се облекчи, използваше лична тоалетна, оборудвана с огледално стъкло, за да може да наблюдава стаята. Беше отдаден на счетоводството, беше най-добрият счетоводител в мафията, но не само професионалните задължения привързваха Раджубай към счетоводните таблици. Извън оживената кантора той беше намусен, подозрителен и странно отнесен човек. В кантората бе някак си по-цялостен и далеч по-самоуверен. Сякаш бе свързан с някаква духовна сила — докато част от тялото му все още беше в стаята, той продължаваше да е свързан с енергията, със силата, с парите.