Грегъри Робъртс - Шантарам

На улицата беше горещо, толкова горещо, че изпепеляваше всички мисли от разтревожените души, освен най-съкровените. Като всеки втори бомбаец, всеки втори мумбайкер , се бях разхождал хиляда пъти от фонтан „Флора“ до „Козуей“ и също като тях знаех къде по пътя да открия хладен ветрец и освежителна сянка. Косата, лицето и ризата ми подгизваха след няколко секунди на Слънце — кръщението при всяка дневна разходка — а после се охлаждаха и изсъхваха пак само за минута под ветровитите сенки.

Докато вървях между колите и гъмжилото, излязло на пазар, мислех за бъдещето. Парадоксално и дори извратено, тъкмо когато ме приеха в тайното сърце на Бомбай, чувствах мощен подтик да си тръгна оттук. Разбирах двете сили, колкото и несъвместими да ми изглеждаха. Толкова много от всичко, което обичах в Бомбай, се таеше в сърцата, мислите и думите на някои хора — Карла, Прабакер, Кадербай и Халед Ансари. Всички тях вече ги нямаше, по един или друг начин, ала те постоянно и меланхолично присъстваха на всяка улица, във всяко светилище, на всяка крайбрежна ивица, която обичах в този град. Но имаше и нови извори на обич и вдъхновение, нови начала, които се издигаха над угарите на загубата и разочарованието. Положението ми в Съвета на Салмановата мафия беше безспорно. Разкриваха се възможности за бизнес в боливудската киноиндустрия и новите области на телевизията и мултимедията; получавах предложения за работа през седмица. Имах хубав апартамент с изглед към джамията „Хаджи Али“ и много пари. И нощ след нощ все повече се сближавах с Лиса Картър и все повече се привързвах към нея.

Тъгата, която витаеше във всичките ми любими места, настояваше да напусна града, а новата обич и признание ме притегляха към сърцето му. И докато вървях по този дълъг кръщелен път от „Флора“ до „Козуей“, не можех да реша накъде да скоча. Нямаше значение колко често и колко задълбочено мислех за борбите от миналото и за мъката и обещанията на настоящето — не можех да направя този скок на увереността, на доверието или на вярата в бъдещето. Нещо липсваше — някакво изчисление, някакво доказателство за изместения паралаксов поглед към живота ми, който би ми изяснил всичко. Бях сигурен в това, но не знаех какво липсва. И затова вървях между безумния поток от коли, велосипеди, автобуси, камиони, двуколки и шляещи се туристи и купувачи, оставяйки мислите си на самотек в жегата и по улицата.

— Лин! — провикна се Дидие, когато влязох през широката арка и тръгнах към дългия сал от няколко съединени маси, на който седеше. — Направо от тренировка, а?

— Не, разхождах се. Мислех. По-скоро тренировка за ума… и може би за душата.

— Не се страхувай! — заповяда той и махна на келнера. — Всеки ден от всяка седмица лекувам тая болест. Или най-малкото всяка нощ. Артуро, направи му място. Премести се малко, нека той седне до мен.

Артуро, млад италианец, криещ се в Бомбай заради някакъв проблем с полицията в Неапол, който така и не разкри, бе новата страст на Дидие. Беше нисък и слабичък мъж с кукленско лице, за което много момичета биха му завидели. Говореше много слабо английски и реагираше на всяко обръщение, дори и на най-дружелюбното, с едно и също сприхаво и кисело потреперване. Вследствие на това много от приятелите на Дидие не му обръщаха внимание и наум даваха на тази връзка от няколко седмици най-много до няколко месеца.

— Изпусна Карла за малко — съобщи ми Дидие по-тихо, след като се ръкувахме. — Ще й бъде тъжно. Тя искаше…

— Знам — усмихнах се. — Искала е да ме види.

Донесоха питиетата и Дидие чукна чашата си в моята. Отпих и я оставих на масата до неговата.

На дългата маса седяха няколко души кинаджии, които работеха с Лиса Картър, заедно с още няколко от пресгрупата на Кавита Сингх. До Дидие бяха Викрам и Лети, по-здрави и по-щастливи отвсякога. Бяха си купили нов апартамент в сърцето на „Колаба“, близо до пазара, само преди няколко месеца. Изплащането му беше стопило спестяванията им и ги бе принудило да искат заем от родителите на Викрам, но беше доказателство за вярата им един в друг и в бъдещето на техния процъфтяващ филмов бизнес. Все още се вълнуваха от промяната.

Викрам ме поздрави сърдечно, стана от стола и ме прегърна. Каубойските му дрехи бяха изчезнали една по една под влиянието на Лети и на собствения му по-зрял вкус. От костюма на Клинт Истууд бяха останали само сребърният колан и черните каубойски ботуши. Любимата му шапка, от която се отказа с огромно неудоволствие, когато все по-често започна да му се налага да посещава заседателните зали на големи компании, отколкото бърлогата на каскадьорите, висеше на една закачалка в апартамента ми. Тя беше едно от безценните ми съкровища.