Грегъри Робъртс - Шантарам

— Лин, мисля, че не се познавате с Ранджит — каза тя, когато той стана и се ръкувахме. — Ранджит е… приятел на Карла. Ранджит Чудри, запознай се с Лин.

Изведнъж разбрах загадъчната забележка на Лети — „Запази самообладание, момко“ — и защо бръчката на челото на Лиса още не се беше изгладила.

— Казвай ми Джит — предложи той с широка, непринудена и уверена усмивка.

— Добре — отвърнах равнодушно и не се усмихнах. — Радвам се да се запознаем, Джит .

— И аз се радвам да се запознаем — отвърна той със закръглена мелодична интонация на най-добрите частни училища и университети в Бомбай, любимия ми акцент сред всички прекрасни произношения на английския език. — Много съм чувал за теб.

— Ачаа? — възкликнах, без да мисля, точно както би възкликнал индиец на моята възраст. Думата в буквален превод означава „добре“, но в контекста на интонацията означаваше „Ами?“

— Да — засмя се той и пусна ръката ми. — Карла често говори за теб. За нея ти си истински герой. Сигурен съм, че знаеш.

— Странно — отговорих. Не бях убеден, че той е толкова остроумен, колкото изглеждаше. — Някога тя ми каза, че героите били само три вида: мъртви, увредени и съмнителни.

Той отметна глава и изригна в смях с широко отворена уста, която разкриваше два идеални реда идеални индийски зъби. Като продължаваше да се смее, той ме погледна в очите и поклати учудено глава.

„Значи отчасти е заради това — той разбира нейните шеги — помислих си аз. — Обича играта й с думи. Разбира любовта й към тях и нейното остроумие. Това е една от причините да го харесва. Добре.“

Останалото беше очевидно. Той беше гъвкав, среден на ръст — висок колкото мен, с открито, красиво лице. Не просто сбор от хубави черти — високи скули, голямо широко чело, изразителни очи с цвят на топаз, властен нос, усмихната уста и волева брадичка. Това беше лице, което можеше да се нарече „смело“ — самотен мореплавател, планинар, търсач на приключения в джунглата. Носеше косата си къса. Темето му олисяваше, но дори й това някак си му отиваше, все едно влизаше в категорията на здравите атлетични мъже. И дрехите — добре ги познавах от експедициите, които Санджай, Андрю, Файсал и останалите мафиоти предприемаха по най-скъпите магазини в града. Нямаше гангстер в Бомбай, достатъчно уважаващ себе си, който не би одобрил със свиване на устни и поклащане на глава облеклото на Ранджит.

— Е… — казах аз и го заобиколих да поздравя Калпана, последната приятелка, седнала на ъгъла на масата. Тя работеше като първи помощник-режисьор в „Мехта Де Суза Продакшънс“ и се учеше, за да стане самостоятелен режисьор. Тя ме погледна и ми намигна.

— Чакай — помоли ме Ранджит тихо, но бързо. — Исках да ти кажа за твоите истории… разказите…

Обърнах се и погледнах навъсено Кавита Сингх, но тя прегърби рамене, допря длани и се загледа настрани.

— Кавита ми даде да ги прочета и исках да ти кажа колко са добри. Тоест, колко са добри според мен .

— Ами, благодаря — смотолевих и отново се опитах да го заобиколя.

— Наистина. Прочетох всичките и мисля, че са страхотни.

Малко неща ме притесняват повече от спонтанен изблик на неподправена любезност от страна на човек, когото си решен да намразиш без никаква основателна причина. Усетих как бузите ми леко се изчервяват.

— Благодаря — отвърнах и за пръв път вложих искреност в погледа и гласа си. — Много е приятно да го чуя, въпреки че Кавита не биваше да ги показва на никого.

— Знам, че не биваше — побърза да отвърне той. — Но мисля, че е редно… тоест, покажи ги на някого. Не стават за моя вестник, няма да са на мястото си. Но „Пладне“ би бил идеалното място за тях. И знам, че ще ги откупят на доста добра цена. Издателят на „Пладне“ Анил ми е приятел. Знам какво харесва и съм сигурен, че ще хареса твоите разкази. Не съм му ги показал, разбира се. Не бих го направил без твое позволение. Но му казах, че съм ги прочел и според мен са добри. Той иска да се запознае с теб. Ако му дадеш разказите си, сигурен съм, че ще се разберете с него. Но стига вече за това. Той се надява да те види, зависи от теб. Каквото и да решиш, желая ти всичко най-хубаво.

Той седна, а аз го заобиколих, за да поздравя Калпана и да седна до Дидие. Разговорът с Ранджит… Джит Чудри дотолкова беше обсебил мислите ми, че чух с половин ухо как Дидие съобщи, че с Артуро възнамерявали да ходят до Италия. „Три месеца“ — чух го да казва и си спомням как си помислих, че тези три месеца може да станат три години и може и да го изгубя. Тази мисъл беше толкова странна, че изобщо не можех да я възприема. Бомбай без Дидие беше все едно… Бомбай без „При Леополд“, без джамията „Хаджи Али“, без паметника „Портата“. Беше просто немислимо.