Грегъри Робъртс - Шантарам

— Можеш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се. Пеша или с такси?

— Мисля, че по-добре с такси, Лин.

Проправихме си път между бушуващите вълни от пешеходци до платното и намерихме такси. Помахах усмихнато и се качихме. От месеци се опитвах да помогна на Близнака и Скорпиона с нещо по-смислено от парите, които им давах от време на време. Почивката на Дидие с Артуро ми даваше идеалната възможност. Знаех, че три месеца в апартамента на Дидие щяха да удължат живота им с години — три месеца без напрежението на уличния живот, в добро здраве, каквото могат да осигурят само домът и домашната кухня. Знаех също, и че ако Зодиакалните Джорджовци се заселят в апартамента му, докато го няма, Дидие щеше да се тревожи малко повече и беше по-вероятно да се завърне в Бомбай, и то по-скоро.

— Накъде? — попитах Джони.

— Световния търговски център — каза той на шофьора и ми се усмихна, но явно беше угрижен.

— Какво става?

— В жопадпати има проблем — отвърна той.

— Добре — казах. Знаех, че няма да ми каже нищо повече за този проблем, докато според него не му дойдеше времето. — Как е бебето?

— Добре, много добре — засмя се той. — Страшно силно ми стиска пръстите! Ще стане голям и силен — по-голям от баща си! А бебето на Прабакер от сестрата на моята Сита, Парвати, това бебе също е много хубаво. Много прилича на Прабакер… в лицето и в усмивката.

Не исках да мисля за мъртвия си свиден приятел.

— А Сита как е? Ами момичетата?

— Добре са, Лин, всичките са добре.

— Трябва да внимаваш, Джони — предупредих го. — Три деца за по-малко от три години — няма да се усетиш как ще станеш тлъст старец, накачулен от девет деца!

— Прекрасна мечта! — въздъхна той щастливо.

— Как върви работата? Ти как си… как си с парите?

— Също добре, много добре, Лин. Всеки плаща данъци и всеки харесва работата ми. Добре върви. Със Сита решихме да купим съседната къща и да направим голяма къща за семейството.

— Фантастично! Нямам търпение да го видя.

Помълчахме, а после Джони се обърна към мен. Изражението му беше разтревожено, почти измъчено.

— Лин, онзи път, когато ме покани да работя за теб, с теб, и аз ти отказах…

— Няма нищо, Джони.

— Не, има нещо и искам да ти го кажа. Трябваше да се съглася и да работя с теб.

— Неприятности ли имаш? — попитах. Не го разбирах. — Работата ли не върви толкова, колкото казваш? Пари ли ти трябват?

— Не, не, с мен всичко е наред. Но ако тогава бях с теб и те пазех, може би нямаше да работиш толкова много месеци на черно с тия гунди.

— Не, Джони.

— Всеки ден се обвинявам, Лин. — Устните му се изпънаха в болезнена гримаса. — Мисля, че ти ме помоли да работя с теб, да съм ти приятел, защото по онова време имаше силна нужда от приятел. Аз бях лош приятел, Лин, и съм виновен. Всеки ден ми е тежко заради това. Толкова съжалявам, че ти отказах.

Сложих ръка на рамото му, но той не смееше да ме погледне в очите.

— Виж, Джони, разбери — това, с което се занимавам, не ми харесва, но и не ме притеснява. Тебе те притеснява и аз уважавам чувствата ти. Възхищавам им се. А ти си добър приятел. — Не — промълви той, забил поглед надолу. — Да — настоях. — Обичам те, човече.

— Лин! — Той стисна внезапно и тревожно ръката ми. — Моля те, моля те, внимавай с тези гунди. Моля те! Усмихнах се и се опитах да го успокоя.

— Човече, ще ми кажеш ли изобщо защо отиваме там, по дяволите?

— Мечки! — отвърна той. — Мечки?

— Ами, всъщност мечката, която ни създава проблеми, е само една. Нали го знаеш Кано? Мечока Кано?

— Естествено, че го знам — измърморих. — Бахинчуд мечок, какво се е случило? Да не би пак да са го опандизили?

— Не, не, Лин, не са го опандизили.

— Чудесно, поне не е рецидивист.

— Всъщност той… ами, той избяга от затвора.

— Мамка му.

— И сега е мечок беглец и за главата му е обявена награда, и за лапите му, и за всяка част от него, която хванат.

— Кано е беглец?

— Да. Дори са отпечатали плакат „Издирва се“.

— Какво?

— Плакат „Издирва се“ — обясни търпеливо той. — Взели са една негова снимка, на тоя Кано, с двамата сини мечкари, когато отново ги арестуваха. И сега са я сложили на плаката „Издирва се“.

— Но кои ?

— Щатските власти, полицията на Махаращра, Граничните войски и Отделът за охрана на дивеча.

— Боже, но какво е направил Кано? Кого е убил?

— Никого не е убил, Лин. Ето какво стана — отделът по дивеча провежда нова политика против жестокостта спрямо танцуващите мечки. Те не знаят, че мечкарите на Кано толкова много го обичат, като голям брат, и той също ги обича, и те никога не биха му причинили зло. Но политиката си е политика. И тези от Дивеча хванали Кано и го закарали в затвора за животни. И той плакал, плакал за сините мечкари. А мечкарите стояли пред затвора за животни и също плачели, плачели. Двама от онези, от Дивеча, двама дежурни пазачи, много се натъжили, излезли и почнали да бият сините стопани на Кано с лати. Смлели ги от бой. А Кано, като видял, че пребиват неговите сини мечкари, направо подивял. Счупил клетката и избягал. Двамата мечкари много се окуражили, пребили онези от Дивеча и избягали с Кано. Сега се крият в нашия жопадпати, в същата колиба, дето беше твойта къща. Трябва да се опитаме да ги изведем от града, без да ни хванат. Проблемът ни е как да изкараме Кано от жопадпати до Нариман пойнт. Там чака камион, шофьорът се съгласи да откара Кано заедно с мечкарите.