Грегъри Робъртс - Шантарам

Говорехме на хинди. Последните изречения бяха изговорени твърде бързо и не можах да ги схвана.

— Какво каза той? — попитах Джони. — Какъв бил лошият навик на Кано?

— Флиртуване — отвърна Джони. — С момичета.

— Флиртуване? Какво означава това, по дяволите?

— Ами, не съм съвсем сигурен, но мисля, че…

— Не, недей! — прекъснах го. — Моля ти се, не ми обяснявай какво означава.

Огледах настоятелните им очакващи изражения. За миг усетих трепет на завист и почуда към тази малка общност от съседи и приятели, които вземаха толкова присърце проблемите на двама странстващи мечкари и на мечока, разбира се. Тази недвусмислена загриженост един за други, безрезервната подкрепа, по-силна и по-настоятелна дори от сътрудничеството в селото на Прабакер, аз изгубих, когато напуснах бордея и заживях в уютния богат свят. Никога повече не я намерих, освен във високите планини на обичта на моята майка. И защото я бях познал заедно с тях някога — сред величието и нищетата на тези съборетини — никога не престанах да копнея за нея и да я търся.

— Е, за друг начин не се сещам — въздъхнах пак. — Ако просто го покрием с черги, плодове или нещо друго и се опитаме да го добутаме дотам, той ще мърда и ще шуми. И ако ни видят, ще ни спрат. Но ако го маскираме като Ганеша, можем да скандираме и да пеем, да се скупчим около него и да вдигаме шум, да вдигаме шум колкото си искаме. Мисля, че ченгетата никога не биха ни спрели. А ти какво мислиш, Джони?

— На мен ми харесва — Джони се ухили радостно в знак на одобрение. — Според мен планът е чудесен. Хайде да пробваме.

— Да, и на мен ми харесва — възкликна Джитендра, ококорен от вълнение. — Само че най-добре да побързаме, да знаете — мисля, че камионът ще чака само още един-два часа.

Всички кимаха и размахваха шапки одобрително — Сатиш, синът на Джитендра, Мария, Фарук и Рагхурам, двамата приятели, които се сбиха и Касим Али за наказание ги върза един за друг за глезена; и Аюб, и Ситхарта, двамата младежи, които се занимаваха с безплатната клиника, откакто напуснах бордея. Най-сетне Джозеф се усмихна и даде съгласието си. Потеглихме през тъмните улички заедно с тътрещия се на четири крака Кано към голямата двойна колиба — работилницата на стария Ракешбаба.

Щом влязохме, възрастният скулптор вдигна прошарените си вежди, но реши да не ни обръща внимание и продължи да изглажда с шкурка и да полира току-що отлятата част от фриз с религиозни фигури от фибростъкло, дълъг почти два метра. Работеше на една дълга маса от дебели греди, завързани една за друга и подпрени на две дърводелски стойки. Стружки — дървени и от фибростъкло — застилаха масата и бяха пръснати около краката му. Части от изваяни и отлети форми — глави, крайници, тела с великолепни издути шкембета, бяха наредени на пода сред респектиращо изобилие от плочи, релефи, статуи и други произведения.

Наложи се да го убеждаваме. Художникът беше прочут със своенравието си и първо реши, че се опитваме да му скроим номер и да се подиграем с боговете и със самия него. Накрая три неща го убедиха да ни помогне. Първо, пламенните молби на мечкарите към гения на Ганеша, Властелина на пречките, за разрешаване на проблеми. Богът с глава на слон се оказа стар любимец на Ракешбаба сред изобилието от божества. Второ, деликатното предположение на Джони, че може би задачата надхвърля творческите умения на стария скулптор, нанесе поразяващ удар. Ракешбаба се разкрещя, че можел да скрие и самия Тадж Махал в скулптура на Ганеша, ако поиска, и прикритието за някаква си мечка било нищо работа за такъв даровит художник, познат на целия свят и обявен от него за велик. Третият и може би най-влиятелният беше самият Кано. Търпението на огромния звяр навън явно се беше изчерпало, той нахълта в колибата, просна се по гръб до Ракешбаба и вдигна лапи във въздуха. Киселият скулптор начаса се преобрази в гръмогласно кикотещо се хлапе. Той се наведе, почеса го по корема и си поигра с полекичка мърдащите се лапи.

Най-сетне той се изправи и изпъди всички ни навън, без мечкарите и мечока. Вкараха вътре дървената каручка и жилавият побелял художник дръпна тръстиковите прегради на входа.

Притеснени, но и развълнувани, ние зачакахме — разказвахме си истории, пукахме балоните на новините. Бордеят беше преживял последния мусон почти без произшествия, каза ми Сидхарта, и без сериозни епидемии. Касим Али Хюсеин отпразнувал раждането на първия си внук, като завел семейството и роднините си в родното си село в щата Карнатака. Бил добре и в добро разположение на духа, потвърдиха всички. Изглежда, Джитендра се бе съвзел от мъката по жена си, покосена от холерната епидемия, доколкото това бе възможно. Въпреки че се беше заклел никога повече да не се ожени, той работеше, молеше се и се смееше достатъчно, за да поддържа светлината на душата, която грееше в очите му. Синът му Сатиш, който след смъртта на майка си беше станал сприхав и начумерен, най-сетне бе преодолял отчуждението на скръбта и се беше сгодил за момиче, което познаваше, откакто се помни. Годениците бяха още твърде млади за женене, но клетвата караше и двамата да се чувстват щастливи и това бъдещо обвързване радваше сърцето на Джитендра. Един по един, всеки посвоему, всички в групата похвалиха Джозеф, спасения, новия водач, който сведе смутено глава и вдигна очи само за да сподели неловката си усмивка със стоящата до него Мария.