Грегъри Робъртс - Шантарам

Най-сетне Ракешбаба дръпна щорите и ни подкани да влезем в работилницата. Скупчихме се и влязохме в огряното от златистата светлина на лампата помещение. Щом погледна завършената скулптура, цялата група ахна — едни вдишаха шумно, а други изпъшкаха. Кано не просто беше маскиран, той бе преобразен в тялото на бога със слонска глава. Върху главата на мечока бе надяната огромна глава, която увенчаваше розово тяло с огромно шкембе с прикрепени към него ръце. Драперии от светлосиня коприна обвиваха основата на фигурата, покачена върху каручката. Плоската платформа беше обкичена с цветни гирлянди, а тези, които бяха окачили на шията на бога, скриваха цепнатината на врата.

— Мечокът Кано наистина ли е вътре? — възкликна Джитендра.

Щом чу гласа му, мечокът се обърна. Видяхме как живият бог Ганеша извърна слонската си глава и се вторачи в нас с нарисуваните си очи. Движението беше животинско, разбира се, и изобщо не приличаше на човешки жест. Цялата група, включително и аз, трепна от изненада и уплаха. Децата се разпищяха и се скриха сред джунглата — закрилница от човешки ръце и крака.

— Бхагваааан! — ахна Джитендра.

— Охо! — съгласи се Джони. — Лин, ти какво ще кажеш.

— Ами… радвам се, че не съм напушен — измърморих, докато наблюдавах как богът килна глава и изпъшка глухо. Напънах сили. — Хайде, да го направим!

Изкарахме количката от бордея сред тълпа от поддръжници. След като подминахме Световния търговски център и излязохме на булеварда, водещ към квартала отвъд залива, плахо подехме песнопение. Тези, най-близо до каручката, помагаха да я бутат и да я теглят. Тези по края, като Джони и мен, вървяха плътно до другите и пееха. Щом набрахме скорост, песента стана по-жива. След малко мнозина помощници сякаш забравиха, че прекарваме мечка, и занареждаха пламенни песнопения и отпявания — уверен бях, също така вдъхновено, както и в седмицата на истинското поклонение.

Докато вървяхме, ми хрумна, че бордеят бе странно опустял — нямаше ги кучетата парии, не се виждаха никакви и по улиците. Спомних си колко яростно посрещнаха Кано при първото му посещение в бордея, и се почувствах длъжен да го спомена на Джони.

— Арей, кутта наин. Гледай ти, кучетата ги няма.

Джони, Нараян, Али и неколцината други бързо се обърнаха към мен, ококорили очи, смаяни и тревожни. И, разбира се, мигове по-късно откъм тротоара отляво се надигна пронизителен вой. Едно куче изскочи от прикритието си и се хвърли към нас, като лаеше яростно. Беше дребно, измършавяло и краставо псе, не по-голямо от едър бомбайски плъх, но лаят му беше достатъчно силен да пробие паравана на нашето пеене.

Естествено след секунди завиха и още кучета парии. Идеха отляво и отдясно, поединично и на групи, виеха, скимтяха и ръмжаха заплашително. В опит да ги заглушим, запяхме още по-силно, като не изпускахме от очи щракащите им челюсти.

Когато приближихме квартала край залива, преминахме през открит майдан, или поле, където един сватбарски оркестър репетираше песните си, облечен в червено-жълти униформи с високи шапки с пера. Музикантите решиха, че нашето малко шествие е чудесна възможност да се упражнят да свирят в движение, наредиха се зад нас и подеха възторжена, макар и не особено мелодична версия на популярна религиозна песен. Въодушевени от зрелището, в което се бе превърнала нашата контрабандна мисия, радостни деца и набожни възрастни слизаха от тротоара, поемаха с нас и се включваха в гръмогласното пеене. Набъбнахме до повече от сто души.

Несъмнено възбуден от пощурялата тълпа и обезумелия лай, мечокът Кано се клатеше насам-натам и въртеше глава натам, откъдето идваше най-силният шум. Подминахме група разхождащи се полицаи. Рискувах да ги погледна и забелязах как зяпнаха и замряха, и извърнаха глави като един — като редица от кукли клоуни — към карнавалното шествие.

Гюрултията продължи още много протяжни минути и най-сетне наближихме Нариман Пойнт — кулата на хотел „Оберой“ вече се виждаше. Разтревожен, че никога няма да се отървем от сватбарския оркестър, аз изтичах назад, пъхнах пачка банкноти в ръцете на диригента и му наредих да завият надясно, да ни оставят и да тръгнат по Крайбрежния булевард. Щом приближихме морето, той поведе оркестъра вдясно, а ние свърнахме вляво. Музикантите, окуражени от успешното си шествие с нашия малък парад, подхванаха напеви от танцови шлагери, докато вървяха под ярките светлини на булеварда край океана. По-голямата част от тълпата подскачаше и танцуваше с тях. Дори и кучетата, подмамени твърде далеч от територията си, ни обърнаха гръб и изпълзяха обратно в злокобните сенки, откъдето се пръкнаха.