Грегъри Робъртс - Шантарам

И бяха мои приятели. Повече от приятели — те бяха мои братя в тяхното братство на престъпността. Бяхме свързани помежду си с кръв — не само с чужда кръв — и с безграничен дълг. Ако имах нужда от тях, без значение какво съм сторил и без значение какво исках от тях, те щяха да дойдат. Ако те имаха нужда от мен, аз щях да се отзова без никакви възражения и оплаквания. Те знаеха, че могат да разчитат на мен. Знаеха, че когато Кадер ме беше помолил да тръгна с него на война, аз бях тръгнал и бях рискувал живота си. Аз знаех, че мога да разчитам на тях. Когато имах нужда от Абдула, той дойде и ми помогна да се отървем от тялото на Маурицио. Това е тъжна проверка — да помолиш някого да ти помогне да се отървеш от трупа на убит човек. Не са много тези, които я издържат. Всеки човек на масата беше издържал тази проверка, някои — повече от веднъж. Те бяха здрав екип, казано на австралийски затворнически жаргон. Те бяха идеалният екип за мен, човека извън закона, за чиято глава бе обявена награда. Никога не бях се чувствал толкова сигурен, дори и под закрилата на Кадербай, и никога не биваше да се чувствам самотен.

Но аз бях самотен по две причини. Мафията си беше тяхна, не моя. За тях организацията винаги беше на първо място. Но аз бях верен на хората, не на мафията, на братята, не на братството. Работех за мафията, но не се приобщих към нея. Не съм от тези, които се приобщават. Така и не съм намерил клуб, клан или идея, които да станат по-важни за мен от мъжете и жените, които вярваха в тях.

Имаше и още една разлика между мен и мъжете групата — разлика, толкова дълбока, че дружбата сама по себе си не можеше да я преодолее. Аз бях единственият на масата, който никога не беше убивал човек под напора на страстта или хладнокръвно. Дори и Андрю, дружелюбният и словоохотлив младеж Андрю, беше стрелял с „Беретата“ си по притиснат в ъгъла враг, един от убийците Сапна, и бе изпразнил всичките седем патрона от пълнителя в гърдите на мъжа — и накрая онзи, както би се изразил Санджай, „бил мъртъв двойно и тройно“.

Точно в този миг разликите изведнъж ми се сториха огромни и непреодолими — много по-големи и много по-важни от стотината дарби, желания и склонности, които ни свързваха. Аз се отдалечавах от тях, там и тогава, на дългата маса в „Тадж“. Докато Амир разказваше историите си, а аз се мъчех да кимам, да се усмихвам и да се смея заедно с останалите, скръбта нахлу в мен. Денят бе започнал добре и трябваше да е като всеки друг, но няколкото думи на Салман бяха отклонили курса накриво. В залата беше топло, но на мен ми беше студено. Стомахът ми беше празен, но не можех да ям. Бях заобиколен от приятели в големия и препълнен ресторант, но се чувствах по-самотен от муджахидин на пост в нощта преди битка.

И тогава вдигнах очи и видях как в ресторанта влезе Лиса Картър. Дългата й руса коса беше подстригана. Новата къса прическа отиваше на откритото й хубаво лице. Беше облечена в бледосиньо — любимия й цвят, със свободна риза и панталони и подхождащи им сини слънчеви очила, прихванали гъстата й коса. Изглеждаше като създание на светлината, създание от небе и чиста, бяла енергия.

Без да осъзнавам какво правя, аз станах, извиних се и оставих приятелите си. Щом се приближих до нея, тя ме видя. Усмивка, огромна като обещание на комарджия, грейна на лицето й и тя разтвори ръце да ме прегърне. И тогава разбра. Едната й ръка докосна лицето ми и пръстите й прочетоха брайловото писмо на белезите, а другата ме пое подръка и ме поведе навън, във фоайето.

— Не съм те виждала от седмици — каза тя, когато се настанихме в един тих ъгъл. — Какво има?

— Нищо — излъгах. — Да обядваш ли дойде?

— Не, само за едно кафе. Държа стая тук, в старата част с изглед към „Портата“. Гледка за един милион долара. Наех я за три дни, докато Лети сключи сделка с един голям продуцент. Това беше една от допълнителните облаги, които тя успя да изцеди от него. Филмов бизнес, какво да ти кажа.

— Как върви?

— Прекрасно — усмихна се тя. — Лети обожава всяка минута от него. Сега тя се занимава с всички студии и агенти. По-добра е от мен в това. Всеки път успява да сключи по-добра сделка за нас. А аз се занимавам с туристите. Това повече ми допада. Обичам да се срещам с тях и да работя с тях.

— Обичаш и това, че рано или късно, без значение колко са готини, винаги си тръгват?

— Да, и това.

— Как е Викрам? Не съм го виждал от… Откакто ви видях за последно с Лети.

— Супер е. Нали го знаеш Викрам. Сега разполага с много повече време. Каскадите му липсват. Много беше запален и се справяше страхотно. Но това подлудяваше Лети. Той вечно скачаше от камиони в движение, през затворени прозорци и други подобни. Тя много се тревожеше и затова го накара да се откаже.