Грегъри Робъртс - Шантарам

— Все още ли е заради Карла? — попита тя, а очите й следяха как завесите на прозореца се издигат и падат. — Още ли си влюбен в нея?

— Не.

— Но още я обичаш .

— Да.

— Ами… мен?

Не й отговорих, защото не исках тя да узнае истината. Аз самият не исках да знам истината. Тишината се сгъсти и набъбна; усетих парещия й натиск по кожата си.

— Имам един приятел — каза тя най-накрая. — Той е художник, скулптор. Казва се Джейсън, виждал ли си го?

— Не, не мисля.

— Той е англичанин и възприема нещата по много английски начин, по-различен от нашия, от американския, искам да кажа. Има голямо ателие близо до „Джуху Бийч“. Ходя там понякога.

Тя отново млъкна. Седяхме и усещахме как от улицата лъха ту хладен, ту топъл ветрец и как заливът нахлува в стаята. Чувствах погледа й върху себе си, все едно се изчервявах от срам. Бях вперил очи в допрените си длани, отпуснати върху леглото.

— Последния път, когато отидох там, той работеше по една нова идея. Пълнеше празни пакети с хоросан, използваше кашони от играчки, подплатени с фолио с мехурчета, и кутии от стиропор, с които опаковат новите телевизори. Нарича ги негативни пространства. Използва ги като калъпи и прави скулптури от тях. Имаше сто неща — фигури, направени от кори за яйца, от опаковка на нова четка за зъби, от празната опаковка на моите слушалки.

Обърнах се и я погледнах. В небето на очите й се вихреха малки бури. Устните й, украсени с тайни мисли, бяха назрели от истината, която се опитваше да ми каже.

— Разхождах се там, из студиото му, разглеждах тези бели скулптури и си помислих: „Ето това съм аз. Винаги съм била това. Цял живот. Негативно пространство. Вечно чакам някой или нещо, или някакво истинско чувство да ме изпълни и да ми даде основание…“

Когато я целунах, бурята в сините й очи нахлу в устите ни и сълзите, потекли по ухаещата й на лимон кожа, бяха по-сладки от меда на свещените пчели в жасминовата градина на храма „Момбадеви“. Оставих я да плаче за нас. Оставих я да живее и да умира за нас в дългите бавни истории, които разказваха телата ни. А после, когато сълзите секнаха, ни обви успокоена плавна красота — красота, която беше само нейна, родена в смелото й сърце и въплътена в истината на нейната любов и нейната плът. И почти се получи.

Целунахме се отново, докато се приготвях да напусна стаята — добри приятели, любовници, събрани един в друг тогава и завинаги от сблъсъка и ласката на телата ни, но неизлекувани докрай от нея, неизцелени докрай. Все още не.

— Тя все още е там, нали? — попита Лиса, докато увиваше около тялото си хавлия, за да застане до прозореца, под полъха на ветреца.

— Днес съм тъжен, Лиса. Не зная защо. Денят беше дълъг. Но това няма нищо общо с нас. Ти и аз… беше хубаво — поне за мен.

— И за мен също. Но мисля, че тя все още е там, Лин.

— Не, преди не те излъгах. Вече не съм влюбен в нея. Нещо се случи, след като се върнах от Афганистан. Или може би докато бях в Афганистан. Просто… секна.

— Ще ти кажа нещо — промълви тя, а после се обърна към мен и заговори със силен, ясен глас. — За нея. Вярвам ти за онова, което каза, но мисля, че трябва да узнаеш, преди наистина да можеш да кажеш, че си приключил с нея.

— Нямам нужда от…

— Моля те, Лин! Такива сме жените. Налага се да ти го съобщя, защото не можеш да кажеш, че наистина си приключил с нея, ако не знаеш истината за нея… ако не знаеш какво я кара да бъде такава. Ако ти го кажа и това не промени нищо, и не те накара да се чувстваш по различен от сегашния начин, тогава ще знам, че вече си свободен.

— Ами ако наистина промени нещо?

— Е, може би тя заслужава втори шанс. Не знам. Мога само да те уверя, че ти никога не си разбирал Карла, докато тя не ми каза. След това поведението й придоби смисъл. Затова… мисля, че трябва да знаеш. А и ако нещо ще се получи между нас, искам всичко да бъде ясно… Говоря за миналото.

— Добре — отстъпих аз и седнах на стола до вратата. — Разказвай.

Тя отново се настани на леглото и придърпа плътно увитите си в кърпата колене под брадичката. Беше се променила и не можех да не забележа разликите — някаква честност, може би, в движенията на тялото й и нов, почти замечтан покой, смекчаващ погледа й.

— Карла казвала ли ти е защо е напуснала Щатите? — попита тя, макар че знаеше отговора.

— Не — отвърнах. Реших да не повтарям малкото неща, казани ми от Халед в нощта, когато той потегли в снега.

— Така и предполагах. На мен каза, че нямало да ти каже. Казах й, че не е добре. Казах й, че трябва да е честна с теб. Но тя не искаше. Смешно е, нали? Тогава аз исках да ти разкажа, защото мислех, че това би могло да те отблъсне от нея. А сега аз ти го казвам, за да й дадеш още един шанс, ако поискаш. Както и да е, ето какво се е случило. Карла напуснала Щатите, защото й се е налагало. Тя бягала… защото убила човек.