Грегъри Робъртс - Шантарам

— Всичко е наред, Лин — усмихна се той. Усмивката му беше нееднозначна, колебаеща се между обич и утеха, и малко шокирана, може би, от чувствата, изпълнили очите ми. — Всичко е наред.

— Не е наред! — изръмжах и се изтръгнах от ръцете му. — Какво се случи, мамка му? Къде беше, мамка му? И защо, мамка му, не ми каза?

— Не, не можех да ти кажа.

— Глупости! Разбира се, че можеше! Егати тъпотията!

— Не — настоя той, приглади косата си, присви очи и впери в мен решителен поглед. — Помниш ли едно време как пътувахме с мотор и видяхме едни хора? Те бяха от Иран. Казах ти да изчакаш до мотора, но ти не изчака. Последва ме и се бихме заедно с тях. Помниш ли?

— Да.

— Те бяха мои врагове. И врагове на Кадер Хан. Имаха връзка с иранската тайна полиция, новия Савак.

— Можем ли… Чакай малко! — прекъснах го и се подпрях с ръка на вълнолома. — Имам нужда да запаля.

Отворих табакерата и му предложих.

— Забрави ли? — ухили се той щастливо. — Аз не пуша цигари. И ти не бива да пушиш. Пуша само хашиш. Имам, искаш ли?

— Заеби! — засмях се и запалих. — Няма да се напушвам с призрак!

— Тези мъже, с които се бихме, въртят бизнес тук. Предимно с дрога, но понякога и с оръжие, а и с паспорти. Те бяха пратени да ни шпионират и да докладват за всеки от нас, иранците, избягали от войната с Ирак. Хиляди хора избягаха тук, в Индия, хиляди, които мразят аятолах Хомейни. Иранските шпиони докладваха за нас в Иран на новия Савак. Те мразят Кадер, защото искаше да помогне на муджахидините в Афганистан и защото помогна на толкова много от нас, иранците. Разбираш ли я тази работа, братко Лин?

Разбирах я. Общността на ирански изгнаници в Бомбай беше огромна и имах много приятели, изгубили родината и семействата си, които се бореха да оцелеят. Някои работеха за съществуващите мафиотски банди като Съвета на Кадер. Други бяха събрали свои собствени банди и ги наемаха да изпълняват мокрите поръчки в бизнеса, който ставаше все по-кървав с всеки работен ден. Знаех, че иранската тайна полиция има шпиони, циркулиращи сред изгнаниците, които докладваха за тях и от време на време понамокряха ръцете си.

— Продължавай — казах и поех глътка задимен въздух от цигарата.

— Когато тези мъже, шпионите, докладваха, семействата ни в Иран страдаха много тежко. Майки, братя, бащи — всички ги прибраха в затвора на тайната полиция. Там измъчват хора. Някои умряха. Собствената ми сестра я измъчват и изнасилват заради доклада за мен. Чичо ми го убиват, защото семейството ми не могло да плати достатъчно бързо на полицията. Когато разбрах за това, казах на Абдел Кадер Хан, че искам да го напусна, за да се боря с тези мъже, шпионите от Иран. Той пожела да не го напускам. Каза ми, че заедно ще се борим с тях. Каза ми, че ще ги намерим един по един, и ми обеща, че ще ми помогне да ги избием всичките.

— Кадербай… — вдъхнах дим.

— И ние — двамата с Фарид и с помощта на Кадер — ги намерихме; някои от тях. В началото бяха девет. Открихме шестима. Довършихме ги. Останалите оживяха. Трима мъже. И те знаеха нещо за нас, знаеха, че има шпионин в Съвета, много близък до Кадер Хан.

— Абдул Гани.

— Да. — При споменаването на името на предателя той се извърна и плю. — Гани, той идваше от Пакистан. Имаше много приятели в пакистанската тайна полиция, ИСИ. Те работят тайно с иранската тайна полиция — новия Савак, и с ЦРУ, и с Мосад.

Кимнах. Слушах го и си мислех за нещо, което някога ми беше казал Абдул Гани: „Всички тайни полиции на света работят заедно, Лин, и това е най-голямата им тайна“.

— И така, пакистанското ИСИ съобщило на иранската тайна полиция за тяхната свръзка в Съвета на Кадер.

— Абдул Гани, да — отвърна той. — В Иран много се разтревожили. Шест добри предатели си отишли. Никой никога няма да намери телата им. Останали само трима. Тримата мъже от Иран и тогава работели с Абдул Гани. Той им казал как да ми заложат клопка. По онова време, помниш ли, ние не знаехме, че Сапна работи за Гани и крои нещо срещу нас. Кадер не знаеше. Аз не знаех. Ако го знаех, щях сам да пусна парчетата от тези Сапна в дупката на Хасаан Обикуа в земята. Но не знаех. Когато попаднах в капана близо до пазар „Крофорд“, иранците стреляха от едно място, близо до мен. Полицията реши, че аз стрелям, и стреля по мен. Умирам, знам, затова вадя пистолетите и отвръщам на огъня. Останалото ти е известно.

— Не всичко — изсумтях. — Недостатъчно. Дойдох там онази вечер, вечерта, когато те застреляха. Бях в тълпата, събрала се около участъка на пазар „Крофорд“. Беше лудница. Всички разправяха, че си прострелян толкова много пъти, че лицето ти е неразпознаваемо.