Грегъри Робъртс - Шантарам

Разсмях се. Отначало само се разкисках, но кискането неовладяно премина в гръмогласен, разтърсващ смях. Превих се и се подпрях на бедрата си.

— Не е много смешно, Лин — намръщи се Лиса.

— Не е. — Мъчех се да овладея смеха си. — Не е… това. Просто… Мамка му. Ако знаеш колко пъти съм се тревожил как ще й разкажа моя смахнат прецакан живот! Постоянно си повтарях, че нямам право да я обичам, защото съм беглец. Доста смешно е, трябва да признаеш.

Тя впери поглед в мен. Полюляваше се леко, прегърнала коленете си. Не се засмя.

— Добре — въздъхнах аз и се стегнах. — Добре, продължавай.

— Този мъж… — продължи тя с тон, който издаваше колко сериозно подхожда към темата. — Бил баща на едно от децата, които гледала, когато самата тя била дете.

— За това ми разказа.

— Така ли? Добре, значи знаеш. Никой не предприел нищо, тя го преживяла много тежко. А после, един ден се сдобила с пистолет, отишла в къщата му, когато бил сам, и го застреляла. Шест пъти. Два пъти в гърдите, каза тя, и четири пъти в чатала.

— Разбрали ли са, че е била тя?

— Не е сигурна. Знае, че не е оставила никакви отпечатъци в къщата. Никой не я е видял да излиза оттам. Отървала се от пистолета. И офейкала от страната много бързо. Никога не се е връщала и не знае дали има обвинение срещу нея, или не.

Облегнах се на стола и издишах бавно и продължително. Лиса ме наблюдаваше внимателно, сините й очи се присвиха леко и ми напомниха начина, по който ме погледна онази нощ, преди години, в апартамента на Карла.

— Имали още?

— Не — отвърна тя и бавно поклати глава, но продължаваше да ме гледа в очите. — Това е.

— Добре — въздъхнах, обърсах с длан лицето си и станах да си вървя. Отидох при нея, коленичих до леглото и приближих лице до нейното.

— Радвам се, че ми каза, Лиса. Това прави много неща, по-ясни… предполагам. Но не променя нищо в чувствата ми. Бих искал да й помогна, ако можех, но не мога да забравя… случилото се… и не мога и да й простя. Де да можех. Това много щеше да облекчи всичко. Тежко е да обичаш някого, на когото не можеш да простиш.

— Не толкова тежко, колкото да обичаш някого, когото не можеш да имаш — възрази тя и аз я целунах.

Слязох сам с асансьора във фоайето, в компанията на моите огледални изображения — отстрани и зад мен, неподвижни и мълчаливи — нито едно от тях не можеше да ме погледне в очите. Излязох през стъклената врата, слязох по мраморните стъпала и се запътих през широкия двор и покрай „Портата“ към морето. Под сводестата сянка се облегнах на вълнолома и се загледах в корабите, връщащи туристите в пристанището. „Колко ли от тези животи — зачудих се, наблюдавайки как едни пътници позират, а други ги снимат — са щастливи, и безгрижни, и… просто свободни? Колко от тях скърбят? Колко…“

А после ме превзе пълният мрак на отдавна отблъскваната тъга. Осъзнах, че от доста време скърцам със зъби и челюстта ми е схваната, но не можех да отпусна мускулите. Обърнах се и видях едно от уличните момчета, мой добър познат, да върти бизнес с млад турист. Погледът на момчето, Мукул, се метна наляво и надясно, бързо като гущер, и той подаде на туриста бяло пакетче. Оня беше около двайсетгодишен, висок, здрав и хубав. Предположих, че е германски студент — имах набито око за такива неща. Беше отскоро в града, познавах признаците. Свежа кръв с пари за трошене — пред него се откриваше цяла вселена от преживявания. Запъти се към приятелите си с пружинираща походка. В пакета, който стискаше, беше отровата. Ако не го убиеше още сега, в някоя хотелска стая, тя щеше да навлезе по-дълбоко в живота му, както някога в моя, докато не отрови всяка секунда от него.

Не ми пукаше — нито за него, нито за мен, нито за никого. Исках я. Исках дрогата, начаса, повече от всичко на света. Кожата ми помнеше сатенения порой от екстаз и пропълзяването на лишеите на треската и страха. Мирисът и вкусът бяха толкова силни, че направо ми се повдигаше. Жаждата за забрава, безболезнена, без чувство за вина и без скръб, бушуваше в мен и тръпнеше от гръбнака до дебелите, здрави вени на ръцете ми. Исках я — златната минута в дългата оловна нощ на хероина.

Мукул улови погледа ми и ми се усмихна по навик, но усмивката му трепна и се разтвори в изражение на несигурност. И тогава разбра. И той имаше набито око. Живееше на улицата и познаваше този поглед. Усмивката му се върна, но различна. В нея имаше съблазън — „То е тук… Тук, у мен… Добро е… Ела и си го вземи…“ — и порочната, презрителната, тържествуващата усмивчица на пласьора. „Ти не си по-добър от мен… Не си кой знае какво… И рано или късно ще ми се молиш да ти дам…“