Грегъри Робъртс - Шантарам

— С какво се занимава сега?

— Той е шефът, един вид, разбираш ли? Изпълнителен вицепрезидент на компанията — тази, която Лети основа заедно с Кавита, Карла и Джит. И с мен. — Тя се поколеба, преди да каже нещо, но после продължи. — Тя питаше за теб.

Гледах я, без да кажа нищо.

— Карла — обясни тя. — Мисля, че иска да те види.

Продължавах да мълча. Донякъде ми харесваше, че толкова много емоции се преследваха по мекия и безупречен пейзаж на лицето й.

— Гледал ли си негови каскади? — попита тя.

— На Викрам?

— Да. Изпълняваше страшно много, преди Лети да го спре.

— Бях зает. Но наистина искам да наваксам, що се отнася до Викрам.

— Защо не?

— Ще наваксам. Чувам, че всеки ден се мотае по пазара „Колаба“ и ми се искаше да го видя. Много често работя нощем и затова напоследък не съм се мяркал в „При Леополд“. Просто… бях… зает.

— Знам — каза тихо тя. — Може би прекалено зает, Лин. Не ми изглеждаш много добре.

— Я стига! — въздъхнах и се опитах да се разсмея. — Бачкам постоянно. През ден тренирам бокс и карате. По-здрав не мога и да бъда.

— Знаеш за какво говоря — настоя тя.

— Да. Знам за какво говориш. Слушай, трябва да те оставя…

— Не, не трябва.

— Не трябва ли? — попитах аз с престорена усмивка.

— Не. Сега трябва да дойдеш с мен в стаята ми. Можем да поръчаме да ни донесат кафето. Хайде, да се качваме.

Права беше — гледката беше великолепна. Туристически фериботи, пътуващи към пещерите на остров Елефанта или завръщащи се към брега, се издигаха над вълничките и се плъзгаха по тях — горди, опитни глисади. Стотици по-малки лодки се люлееха по вълните като птици, почистващи с клюн перата си на плиткото, а огромните товарни кораби, закотвени на хоризонта, не помръдваха в спокойните води там, където океанът преминаваше в залив. По улицата долу под нас туристи плетяха шарени гирлянди, докато шестваха през високата каменна галерия на паметника на „Портата“ и около нея.

Тя смъкна обувките си и седна по турски на леглото. Аз приседнах до нея на ръба и се втренчих в пода, близо до вратата. Мълчахме и се вслушвахме в шумовете, които проникваха в стаята заедно с ветреца, който люлееше, издуваше и отпускаше пердетата.

Тя пое дълбоко дъх и заговори:

— Мисля, че ти трябва да дойдеш да живееш при мен.

— Ами, това е…

— Изслушай ме — прекъсна ме тя и вдигна длани, за да ме накара да мълча. — Моля те.

— Просто не мисля, че…

— Моля те.

— Добре — усмихнах се, настаних се на леглото и отпуснах гръб на облегалката.

— Намерих си нова квартира в „Тардео“. Знам, че харесваш „Тардео“. Аз също. И знам , че апартаментът ще ти хареса, защото е точно от онези, които и двамата харесваме. Мисля, че това се опитвам да ти намекна и да го изкажа — ние харесваме едни и същи неща, Лин. И много неща ни свързват. И двамата сме победили дрогата. Това е страшно трудно и ти го знаеш. Не са много тези, които успяват. Но ние успяхме — и двамата — и мисля, че е така, защото с тебе си приличаме. Ще ни е добре, Лин. Ще ни е… ще ни е много добре.

— Не мога да твърдя… със сигурност… че съм победил дрогата, Лиса.

— Победил си я, Лин.

— Не. Не мога да кажа, че никога повече няма да я докосна, затова не мога и да кажа, че съм я победил.

— Но това е още по-основателна причина да се съберем, не разбираш ли? — настоя тя. Гледаше умолително, готова да се разплаче. — Аз ще те опазя. Аз мога да кажа, че никога повече няма да я докосна, защото я мразя . Ако сме заедно, можем да работим във филмовия бизнес и да се забавляваме, и да се пазим взаимно.

— Има твърде много…

— Слушай, ако се тревожиш за Австралия и затвора, можем да заминем някъде другаде — някъде, където никога няма да ни намерят.

— Кой ти каза за това? — попитах, все така с невъзмутимо изражение.

— Карла — отвърна тя без колебание. — В същия онзи малък разговор, в който тя ми каза да се грижа за теб.

— Карла е казала това?

— Да.

— Кога?

— Много отдавна. Попитах я за теб, за това какви са чувствата й и какво иска да прави.

— Защо?

— Как така „защо“?

— Искам да знам — отвърнах бавно и взех нейните длани в моите — защо си питала Карла за чувствата й?

— Защото бях хлътнала по теб, глупако! — обясни тя, погледна ме за миг в очите и отново извърна глава. — Затова тръгнах с Абдула — за да те накарам да ревнуваш, да се заинтересуваш и просто за да бъда близо до теб чрез него, защото той беше твой приятел.

— Господи! — въздъхнах. — Съжалявам.