Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ако твойте хора се бяха съгласили — продължи Салман, — ти нямаше да заработиш с Фарид. А аз ужасно се радвам, че уредих Фарид при теб. Сега той е много по-щастлив. Много по-спокоен. Той те харесва, Лин.

— И аз го харесвам — отговорих бързо и се усмихнах. Вярно беше. Наистина харесвах Фарид и се радвах, че станахме близки приятели.

Фарид, срамежливият, ала способен младок, с когото се бях запознал при първото си гостуване на Съвета на Кадеровата мафия преди повече от три години, беше възмъжал, бе станал суров, безстрашен и яростен мъж, чието чувство за лоялност изпълваше изцяло младия му живот. След като Джони Пурата и Кишор отхвърлиха предложението ми за работа, Салман прати на работа, при мен Фарид и младежа от Гоа, Андрю Ферейра. Андрю беше общителен и приказлив, беше напуснал неохотно компанията на младите си приятели-гангстери и с него така и не се сближихме. Фарид обаче прекарваше с мен по цели дни и нощи, харесвахме се и се разбирахме.

— Мисля, че той беше на ръба, когато Кадер умря и трябваше да очистим хората на Гани — призна Салман. — Стана доста напечено, спомняш си, всички вършехме… необичайни неща. Но Фарид беше обезумял. Започваше да ме тревожи. Понякога в нашия бизнес трябва да си жесток. Така стоят нещата. Но ако почне да ти харесва , тогава вече имаш проблем, на ! Трябваше да поговоря с него. „Фарид — казах му, — да кълцаш хората не бива да е първият ти избор. То трябва да е много по-надолу в списъка. Дори не трябва да е на една и съща страница с първия избор.“ Но той продължи. И аз го пратих при тебе. И сега, след шест месеца, вече е много по-спокоен. Добре се получи, йаар . Мисля, че просто трябва да пращам всички гадни и откачени копелета при теб, Лин, да ги вкарваш в пътя.

— Той се обвиняваше за това, че не е бил там, когато Кадер е загинал — казах, докато обикаляхме около покритата с купол художествена галерия „Джехангир“. Забелязахме малка пролука в движението и притичахме през шосето на кръговото движение на „Регал-Съркъл“, лъкатушейки между колите.

— Всички се обвинявахме — промълви тихо Салман, когато застанахме пред кино „Регал“.

Това бяха само няколко думи и не казваха нищо ново — нищо повече от онова, което вече знаех, че е истина. Ала тази кратка фраза отекна в сърцето ми и една лавина от скръб се разтрепери, размърда се и се свлече надолу. Почти година, до този миг, гневът ми към Кадербай ме затулваше от болката на скръбта. Други рухнаха, съсипаха се, побесняха от шока и тъгата, предизвикани от смъртта му. Аз му бях толкова сърдит, че моята скръб беше все още там горе, под задушаващия сняг, в планините, където той умря. Чувствах загуба. Страдах заради нея от самото начало. И не мразех Хана — обичах го, винаги съм го обичал и още го обичах в онзи миг, докато чакахме приятелите ни пред киното. Но не бях скърбил за него — не както скърбях за Прабакер или дори Абдула. И непретенциозните думи на Салман, че всички ние сме се обвинявали за това, че не сме били с Кадер, когато е загинал, някак си бяха успели да освободят замръзналата ми скръб и бавната и неумолима лавина от болка се претъркули.

— Сигурно сме подранили — отбеляза весело Салман.

Трепнах и се принудих да се върна в настоящето, при него.

— Да.

— Те идват с кола, ние — пеша, и въпреки това ги изпреварихме.

— Хубава разходка е. Нощем е дори още по-хубаво. Често се разхождам по „Козуей“ до Ви Ти и обратно. Това е една от любимите ми разходки в целия град.

Салман ме погледна с усмивка. Набърченото му чело подчертаваше леко разкривеното разположение на бадемово кафявите му очи.

— Ти наистина обичаш този град, нали?

— Разбира се — отвърнах, малко отбранително. — Но това не значи, че всичко в него ми харесва . Много неща не ми харесват . Но града го обичам. Обичам Бомбай и мисля, че ще го обичам винаги.

Той се ухили и се загледа надолу по улицата. Мъчех се да се стегна, да запазя спокойно, равнодушно изражение. Но беше късно. Болката вече изпълваше сърцето ми.

Сега знам какво се случваше с мен, какво ме смазваше, какво се готвеше да ме погълне и почти да ме унищожи. Дидие дори му беше измислил име — някога го бе нарекъл „скръбта-убиец“: скръбта, която причаква и напада от засада, без предупреждение и без милост. Сега знам, че скръбта-убиец може да се спотайва години наред и да нападне внезапно, в най-щастливия ден, без видима причина или обяснение. Но в онзи ден, шест месеца, откакто работех в паспортния цех и почти година след смъртта на Кадер, аз не разбирах мрачното и разтреперано настроение, което ме завладяваше и прерастваше в скръбта, която твърде дълго бях отричал. Не можех да го проумея, затова се опитах да се преборя с нея така, както човек се бори с болката и отчаянието. Но не можеш да я задушиш и да я пропъдиш. Врагът те дебне, крачка след крачка, и знае всичките ти ходове още преди да ги предприемеш. Врагът е собственото ти скърбящо сърце и когато нанесе удар, не може да не улучи.