Грегъри Робъртс - Шантарам

— Това е нещо като надпреварата на Черната царица — казах на Салман Мустаан. Новата фабрика за паспорти работеше прилежно вече цели шест месеца.

— Черната царица? — попита той.

— Да. Това е от биологията, става дума за гостоприемниците, като човешките тела, и за паразитите — вируси и тям подобни. Учих го, докато работех в моята клиника в жопадпати. Гостоприемниците — нашите тела, и вирусите — всяка гад, която ни разболява, се надпреварват едни с други. Когато паразитът нападне, гостоприемникът развива защита. После вирусът се променя така, че да преодолее защитата, и гостоприемникът създава нова защита. И това продължава вечно. Наричат го Надпреварата на Черната царица. От една книга е, „Алиса в страната на чудесата“.

— Знам я — отвърна Санджай. — Учихме я в училище. Но така и не я разбрах.

— Няма нищо, нея никой не я разбира. Както и да е — момиченцето, Алиса, среща Черната царица, която тича невероятно бързо, но никога не стига никъде. Тя казва на Алиса, че в нейното царство трябвало да бягаш с всички сили, за да останеш на едно място. Същото е с нас и паспортните власти, лицензните съвети и банките по цял свят. Те постоянно променят паспортите и другите документи, за да ни затруднят. А ние непрекъснато намираме нови начини да ги подправяме и фалшифицираме, да ги приспособяваме към нас. Това е Надпреварата на Черната царица и всички ние трябва да тичаме много бързо, просто за да останем на мястото си.

— Мисля, че ти далеч не стоиш на едно място — увери ме той с тих, но нетърпящ възражения глас. — Ти свърши страхотна работа, Лин. Подправянето на документи за самоличност е смъртоносен занаят, пазарът е наистина огромен. Няма насищане. Работата си я бива. Досега всички наши хора, ползвали твоите документи, минават без проблеми, йаар . Всъщност точно затова те поканих днес да обядваш с нас. Имам изненада за теб, нещо като подарък, и съм убеден, че ще ти хареса. За да ти благодарим, йаар за страхотната работа.

Не го погледнах. Вървяхме бързо един до друг по булевард „Махатма Ганди“ към площад „Регал Съркъл“ в един горещ, безоблачен следобед. Там, където тротоарът беше задръстен от купувачи, натрупали се пред уличните сергии, ние ги заобикаляхме по платното, а зад нас и покрай нас течеше бавният неспирен поток от коли. Не погледнах Салман, защото през тези шест месеца го бях опознал достатъчно добре и бях сигурен, че се чувства неудобно заради похвалите, с които ме беше засипал. Салман беше роден водач, но като много мъже, притежаващи дарбата да командват и инстинкта да управляват, всеки израз на водаческото изкуство силно го притесняваше. В душата си той беше скромен човек и тази скромност го правеше достоен мъж.

Веднъж Лети каза, че й се струвало странно и нелепо, когато описвам престъпници, убийци и мафиоти като доблестни мъже. Мисля обаче, че тя бъркаше, не аз. Тя бъркаше доблестта с добродетелта. Добродетелта се отнася до онова, което вършим, а доблестта — как го вършим. Ти можеш да водиш война по доблестен начин — Женевската конвенция е за това — или да наложиш мир напълно безчестно. По същество доблестта е изкуството да бъдеш скромен. И гангстерите, също като полицаите, политиците, войниците и светците са добри в своята дейност единствено ако не се възгордяват.

— Знаеш ли — продължи той, когато тръгнахме по широкия тротоар срещу сградите на университета. — Радвам се, че още от самото начало не се получи с приятелите ти, онези, които ти искаше да ти помагат за паспортите.

Намръщих се и си замълчах, като гледах да не изоставам от бързата му крачка. Джони Пурата и Кишор бяха ми отказали да работят с мен в паспортната фабрика. Това ме потресе и разочарова. Мислех, че те веднага ще се възползват от възможността да спечелят пари — да спечелят с мен толкова пари, колкото всеки от тях не беше и мечтал. Изобщо не бях очаквал тъжните, обидени изражения, заменили усмивките им, когато най-сетне разбраха, че им предлагам ни повече, ни по-малко златната възможност да извършват престъпления заедно с мен. Дори не ми мина през ум, че ще откажат да работят с престъпници и за престъпници.

Спомних си как тогава извърнах очи от техните каменни, недружелюбни, засрамени усмивки. Спомних си въпроса, свил се на юмрук в ума ми: „Толкова ли съм се откъснал от мислите и чувствата на порядъчните хора?“ Въпросът все така ме глождеше и шест месеца по-късно. Отговорът все така ме гледаше от огледалните стени на магазините, край които минавахме.