Грегъри Робъртс - Шантарам

— Намериха ги близо до паркинга на хотел „Президент“. Джитудада и неговите хора се съпротивлявали. Станала голяма престрелка. Улучили двама от нашите. Единият беше Хюсеин — нали го знаеш, сега върти работите на кея „Балард“. Така изгубил ръката си — изстреляли по него заряда на пушка двуцевка, любимата на народа пушка с къса цев, и куршумите откъснали ръката от тялото му. Ако Ахмед Заде не беше го завил и измъкнал оттам и не го беше закарал в болницата, щеше да му изтече кръвта и да умре там, на паркинга. И четиримата, които присъствали — Джитудада и неговите трима, пукнали. Кадербай изстрелял сам последните куршуми в главите им. Но един от тези типове, Сапна, не бил на паркинга и му се разминало. Така и не можахме да го издирим. Върнал се в Делхи и изчезнал оттам. Оттогава не сме чували нищо за него.

— Тоя Ахмед Заде ми харесваше — Санджай изрече тази разточително висока за него похвала с малка тъжна въздишка.

— Да — съгласих се и си спомних мъжа, който вечно изглеждаше така, все едно търси приятел в тълпата. Мъжът, умрял с ръка, вкопчена в моята. — Той беше свестен човек.

Назир заговори отново — изсумтяваше думите, все едно бяха заплахи, както говореше, когато е разгневен.

— Когато съобщили на пакистанските ченгета за Кадербай — преведе Санджай, — стана очевидно, че зад тях трябва да е Абдул Гани.

Кимнах утвърдително. Беше очевидно. Абдул Гани беше от Пакистан. Връзките му там отиваха надълбоко и нависоко. Неведнъж ми го беше казвал, докато работех за него. Зачудих се защо не съм го прозрял тогава, когато ченгетата нахлуха в хотела в Пакистан, Първата ми мисъл беше, че просто го харесвах прекалено много и не можех да го заподозра. Вярно беше. Но може би по-скоро, защото се чувствах твърде поласкан от неговото внимание — Гани беше мой покровител в Съвета след самия Кадер и той влагаше време, енергия и привързаност в нашето приятелство. А имаше и още нещо, което можеше да ме е залисало в Карачи: съзнанието ми бе изпълнено със срам и отмъстителност — поне това си спомням от посещението в джамията, когато седях до Кадербай и Халед и слушахме Слепите певци. Спомних си, че прочетох писмото на Дидие и реших, още там, на онази трепкаща жълта светлина от лампите, че ще убия мадам Жу. Спомних си как го помислих, а после се обърнах и видях обичта в златистите очи на. Кадер. Можеше ли тази обич и този гняв да бяха потулили нещо толкова важно и толкова очевидно като предателството на Гани? И ако не бях го забелязал, какво още не бях забелязал?

— Кадер не трябваше да се върне от Пакистан — додаде Салман. — Кадер, Назир, Халед… дори и ти. Абдул Гани смяташе, че това е неговият шанс да ликвидира целия Съвет с един удар, всички онези от Съвета, които не бяха с него. Но Кадербай си имаше свои приятели в Пакистан и те го предупредиха. Успяхте да се измъкнете от капана. Мисля, че от онзи ден Абдул Гани е знаел, че с него е свършено. Но кротуваше и не предприемаше нищо тук. Предполагам, че се надяваше Кадер и всички вие да бъдете убити във войната.

Назир го прекъсна — нямаше търпение да изслуша презирания от него английски. Стори ми се, че разбрах какво каза, и преведох думите му на Санджай, за да потвърди дали догадката ми е вярна.

— Кадер казал на Назир да пази истината за Абдул Гани в тайна. Казал, че ако нещо му се случи през войната, Назир трябва да се върне в Бомбай и да отмъсти за него. Това ли е?

— Да — поклати глава — Санджай. — Разбрал си го. А след това трябваше да ликвидираме и останалите, които бяха на страната на Гани. Никой от тях не остана жив. Всички са мъртви или офейкаха от Бомбай.

— Което ни води до разговора по същество — усмихна се Салман. Това беше рядка, ала добра усмивка, усмивката на уморен мъж, усмивката на нещастен мъж, усмивката на корав мъж. Издълженото му лице беше с малко разкривени черти, едното му око беше с един пръст по-ниско от другото, счупеният му нос беше зараснал накриво, а единият ъгъл на устата му беше обтегнат — юмрук беше разцепил устната и шевът бе изопнал кожата. Късата му коса оформяше идеален кръг над челото му като тъмен ореол, здраво притиснал малко смачканите му уши. — Искаме ти да поемеш за известно време паспортите. Кришна и Вилу много настояват. Те са малко…

— Направо са откачили от страх — намеси се Санджай. — Загубили са ума и дума, защото разчленяваха хора из целия Бомбай, като почнем с Гани, докато те са били там, в шибаното мазе! Войната вече свърши и ние спечелихме, но тях още ги е страх. Не можем да си позволим да ги загубим, Лин. Искаме ти да работиш с тях и да ги поуспокоиш. Непрекъснато питат за теб и искат ти да работиш с тях. Харесват те, човече.