Грегъри Робъртс - Шантарам

Салман отново се обърна към мен. Кехлибарените му очи блестяха от бурята в главата му.

— Тогава, докато водехме войната, за да се отървем от хората на Гани, Фарид се опитваше да стане новия Абдула. Той го обичаше като брат. И мисля, че се опитваше да стане Абдула. Като че ли си въобразяваше, че за да спечелим войната, ни е нужен нов Абдула. Но не става така, нали? Опитах се да му го кажа. Казвам го на всички младоци, особено на онези, които се опитват да бъдат като мен . Можеш да бъдеш единствено себе си. Колкото повече се мъчиш да си като някой друг, толкова повече собственото ти Аз ти пречи. Хей, ето ги и момчетата!

Бял „Амбасадор“ спря пред нас. Фарид, Санджай, Андрю Ферейра и един суров четирийсетгодишен бомбайски мюсюлманин на име Амир слязоха от колата и дойдоха при нас. Ръкувахме се, а колата потегли.

— Момчета, да изчакаме, докато Файсал паркира — предложи Санджай.

Да, Файсал — който оглавяваше рекета заедно с Амир — паркираше. Да, и на Санджай му харесваше да стои с нашата биеща на очи група в топлия следобед и да привлича плахите, но пламенни погледи на повечето минаващи момичета по оживената улица. Ние бяхме гунда, гангстери, и почти всеки го знаеше. Дрехите ни бяха нови, скъпи и модерни. Всички бяхме стегнати. Всички бяхме уверени. Всички бяхме въоръжени и опасни.

Файсал се подаде иззад ъгъла и поклати глава — знак, че колата е паркирана. Настигнахме го и извървяхме трите преки до хотел „Тадж Махал“, наредени в широка редица. Пътят от „Регал Съркъл“ до хотел „Тадж“ минаваше през просторни, открити, многолюдни площади. Тълпата ни правеше път. Ние не разкъсвахме редицата, а подир нас се надигаше вълна от шепот.

Изкачихме белите мраморни стъпала на „Тадж“ и влязохме в ресторант „Дамиана“ на долния етаж. Двама келнери ни настаниха на дългата запазена маса до високия прозорец с изглед към двора. Аз седнах начело откъм страната на изхода. Странното потискащо мрачно настроение, което кратката фраза на Салман бе събудила у мен, се засилваше с всяка минута. Исках на мига да се освободя и да си тръгна, без да наруша равновесието на групата. Сервитьорите ме посрещнаха с широки усмивки и ме нарекоха гао алай , или „земляк“, индийското съответствие на италианското „paisano“. Познаваха ме добре — онзи гора, който говореше марати — и си побъбрихме на селския диалект, който бях научил в Сундер преди повече от четири години.

Храната пристигна и мъжете започнаха да се хранят с апетит. И аз бях гладен, но не можех да ям и само побутвах храната от учтивост. Изпих две чаши черно кафе и се опитах да съсредоточа измъчените си бушуващи мисли върху темите на разговора. Амир разказваше филма, който гледал предната вечер — индийски гангстерски филм, в който бандитите били кръвожадни главорези и героят ги победил всичките, сам и без оръжие. Той описа всички бойни сцени с подробности. Мъжете се смееха гръмогласно. Амир беше мъж с плоска глава, целият в белези, с рунтави вежди и мустаци над надигналата се вълна на пълната му горна устна, подобна на широкия нос на кашмирска плаваща къща. Обичаше да се смее и да разказва истории, а самоувереният му звучен глас завладяваше вниманието.

Неразделният му спътник Файсал беше боксьор, шампион от младежката лига. На деветнайсетия му рожден ден, след година сурови професионални боеве, открил, че мениджърът му присвоил и отмъкнал всичките пари, които спечелил. Файсал го намерил, ударил го и продължил да го удря, докато мъжът не умрял. Излежал осем години в затвора и му забранили да се боксира за цял живот. В затвора наивният сприхав тийнейджър станал пресметлив и хладнокръвен млад мъж. Един от търсачите на таланти на Кадербай го вербувал още там и той чиракувал за мафията през последните три години от присъдата си. От четири години, откакто беше свободен, Файсал работеше като дясна ръка на Амир в процъфтяващия бизнес с рекета. Той беше бърз, безмилостен и решен да изпълни успешно всяка възложена му задача. Сплесканият му счупен нос и правилният белег, разсичащ лявата му вежда, придаваха страховит и по-суров вид на иначе обикновеното и твърде красивото му лице.

Те бяха свежата кръв, новите донове от мафията, новите господари на града: Санджай, сръчният убиец с външност на кинозвезда; Андрю, общителният младеж от Гоа, който мечтаеше да заеме мястото му в Съвета на мафията; Амир, прошареният ветеран с дарбата на разказвач; Файсал, хладнокръвният изпълнител, който, задаваше един-единствен въпрос, когато му възлагаха задача: „Пръст, ръка, крак или врат?“; Фарид, известен като „Ремонтьора“, който разрешаваше проблемите с огън и страх, отгледал сам шестима много по-малки братя и сестри, след като родителите му умрели от холерна епидемия в бордея; и Салман, мълчаливецът, скромният, роденият водач, контролиращ живота на стотици в малката империя, която бе наследил и отстоял.