Грегъри Робъртс - Шантарам

Беше глупаво и както става често с чувството за вина — то разказваше само половината от историята. Някои от мъртъвците около тялото на Кадер са били облечени с руски униформи и носели руски оръжия. Знаех го от Назир. Присъствието ми там вероятно нямаше да промени нищо. Щяха да ме пленят или да ме убият, и съдбата на Кадер нямаше да е по-различна. Но разумът не играеше особена роля в чувството за вина, стаило се дълбоко в сърцето ми, откакто видях мъртвото му лице, покрито със снежен саван. Оттогава аз не можех да се отърва от срама. И тази вина, и тази роптаеща скръб ме бяха променили. Почувствах как камъкът на отмъщението се изплъзна от натежалата с омраза ръка, която искаше да го хвърли. Почувствах се лек, сякаш светлината ме изпълни и ме повдигна нагоре; и свободен — толкова свободен, че да пожаля мадам Жу и дори да й простя. И тогава чух писъка.

Сърцераздирателен писък, пронизителен като рева на глиган, ме накара да се обърна тъкмо навреме и да видя Раджан, евнухът прислужник на мадам Жу, който тичаше стремглаво към мен. Той връхлетя върху ми, ръцете му се вкопчиха в гърдите ми, аз загубих равновесие и залитнах назад. Двамата се врязахме в един от прозорците. Провесен във въздуха, под синьото небе, гледах обезумелия прислужник и стрехата на къщата зад тила му. Почувствах потръпващите струи на кръвта, стичаща се по темето и тила, там, където счупените стъкла бяха попаднали дълбоко в плътта ми — не можех да сбъркам това усещане с нищо. Назъбените парчета стъкло продължаваха да се сипят, докато ние се борехме на счупения прозорец, и аз въртях глава, насам-натам, за да спася очите си. Раджан, впил се в мен, напредваше със странни ситни стъпки, така че не ми остана никакво свободно пространство. Нужно ми беше време да проумея, че се опитва да ме бутне от прозореца — да избута и двама ни от високото. И успяваше. Почувствах как краката ми се отлепят от пода под натиска му и се плъзгах все по-надолу по малкия перваз на прозореца.

Изръмжах от ярост и отчаяние, стиснах рамката на прозореца, натиснах с цяла сила и ни изтласках обратно в стаята. Раджан падна по гръб, скочи смайващо бързо на крака и отново се впусна към мен с вик. Нямах време да отскоча встрани и отново се вкопчихме в смъртоносна схватка. Ръцете му ме стиснаха за гърлото. Пръстите на лявата ми ръка се забиха в лицето му и затърсиха окото. Дългите му криви нокти бяха остри и пробиха кожата на шията ми. Крещейки от болка, аз напипах ухото му с лявата си ръка, придърпах го и го фраснах в лицето с дясната. Забих юмрук в лицето му шест, седем, осем пъти, докато той се изтръгна с разкъсано ухо.

Отстъпи крачка назад и се закова. Дишаше тежко и ме гледаше с омраза отвъд разума и страха. Лицето му беше окървавено, устните — разцепени от счупен зъб, а кожата над едното око, където веждата беше избръсната, бе грозно прорязана. Плешивата му глава кървеше там, където се беше врязал в стъклото. Окото му беше пълно с кръв и предположих, че носът му е счупен. Трябваше да се откаже. Длъжен беше да се откаже. Но не се отказа.

С дивашки, пронизителен вой той нападна отново. Отстъпих встрани и нанесох мощен къс удар с десния си юмрук в слепоочието му, но докато падаше, той посегна с ноктестата си длан, стисна панталоните ми и ни повлече двамата на земята. Изпълзя като рак върху мен и стисна врата ми. Ноктите отново се забиха в раменете и гърлото ми.

Той беше жилав, силен и висок. Бях толкова отслабнал по време на войната на Кадер, че силите ни бяха изравнени. Претърколих се веднъж, дваж, но не можах да го отхвърля. Главата му беше залепена до моята и не можех да го ударя в лицето. Усетих допира на устата и зъбите му до врата си. Той се изтласкваше напред, блъскаше главата си в моята и ме хапеше. Дългите му остри нокти се впиваха в гърлото ми.

Посегнах надолу и напипах ножа си. Извадих го, замахнах и го наръгах. Острието прониза бедрото му, близо до хълбока. Той вдигна глава, виещ от болка, и аз промуших гърлото му близо до рамото. Ножът проби кожата, заби се в рамото му и опря в жилите и костта. Той посегна към гърлото си, претърколи се и тялото му се блъсна в стената. Вече нямаше сили да продължи боя. Беше свършено. И тогава чух писъка.

Обърнах се рязко и видях Раджан да изпълзява от кухината между пода и тавана на долната стая. Беше досущ същият или така ми се струваше, но цял и невредим — същата плешива глава, избръснати вежди, гримирани очи и остри нокти, лакирани в змийско зелено. Бързо се извърнах и видях, че Раджан лежи там, свит и стенещ до стената. „Близнак — помислих си глупаво. — Двама са. Защо никой не ми каза?“ обърнах се, точно когато близнакът се втурна с крясък към мен. Вторият стискаше нож.