Грегъри Робъртс - Шантарам

Станах и се изтупах. Намирах се в много тесен и нисък коридор, който се виеше пред мен покрай стените и ъглите на стаите. В стените имаше монтирани метални решетки. Някои бяха ниско над пода, а други по-високо. Под високите решетки имаше стъпала. От най-ниското погледнах през сърцевидните пролуки на решетката. Цялата стая се виждаше — напуканото огледало на стената, разпадналото се изгоряло легло и ръждясалото метално нощно шкафче до него. Имаше още няколко стъпала и аз си представих мадам Жу, приклекнала на най-горното, как, притаила дъх, гледа, гледа…

Коридорът направи няколко завоя и загубих представа къде съм — в непрогледния мрак не знаех дали стоя с лице към фасадата, или към задната страна на къщата. На едно място тайният коридор тръгваше рязко нагоре. Започнах да се катеря, металните решетки изчезнаха и в тъмното аз се препънах в стълбище. Продължих, опипом нагоре и се блъснах в една врата. Малка дъсчена порта — толкова малка и с идеални пропорции, че приличаше на вратата на детска къщичка за игри. Натиснах дръжката и тя се отвори. Бутнах я и нахлулата отвън светлина ме накара да се свия и да отстъпя назад.

Влязох в таванска стая, осветена от четири прозореца със стъклописи — като малки параклиси над външния покрив на сградата. Огънят беше стигнал и тук, но не беше успял да я опожари. Стените бяха почернели и омазани със сенки от сажди, а по пода имаше няколко дупки, под които, се виждаше широко кухо пространство между него и тавана на долната стая. Някои места в дългата таванска стая бяха оцелели от пламъците. На тези островчета с екзотични килими и непокътнати стени мебелите още стояха, цели и невредими. А в коравата прегръдка на едно подобно на трон кресло, с разкривено лице и налудничав поглед, седеше мадам Жу.

Щом се приближих до нея, открих, че злобният й поглед не беше насочен към мен. Тя се взираше с омраза в някаква точка от миналото, в някакво място, в някакво събитие или в някого, приковало мислите й така здраво, както веригата, с която е окована танцуваща мечка. Лицето й беше гримирано с дебел слой пудра и козметика. То беше маска — по-скоро трагична, отколкото гротескна в своята заблуда и преувеличение. Устните бяха начервени далеч извън контурите им. Изписаните вежди — по-големи от истинските. Скулите се издуваха над костите отдолу. Когато се приближих достатъчно, забелязах, че от ъгълчето на устата й текат лиги и капят в скута й. Миризмата на алкохол — неразреден джин, витаеше около нея и се смесваше с други противни зловония. Косата й почти изцяло бе скрита под перука. Черната перука „Помпадур“ беше леко килната настрани и отдолу се показваше къса и рядка побеляла коса. Беше облечена в зелена копринена китайска рокля. Яката й скриваше шията почти до брадичката. Седеше с подгънати колена и стъпала, отпуснати върху креслото. Бяха съвсем мънички, като детски стъпалца, обути в меки копринени чехли. Дланите й, отпуснати и безизразни като зиналата й уста, лежаха в скута, като че изхвърлени от морето на пустинен бряг.

Невъзможно беше да позная нито възрастта, нито народността й. Можеше да е испанка, можеше да е рускиня, можеше да е наполовин индийка или китайка, или дори гъркиня. И Карла беше права — тя някога е била красива, с онази красота, която се поражда от съчетанието между чертите, а не от една отличителна черта; красота, която поразява окото, а не сърцето; красота, която повяхва, ако не е подхранвана от вътрешна доброта. Тогава, в онзи миг, тя не беше красива. Беше грозна. Дидие също беше прав — тя беше сломена и смазана, с нея бе свършено. Тя плаваше по повърхността на черното езеро и скоро тъмните води щяха да я повлекат към дъното. На мястото на разума й се беше възцарила дълбока тишина, а там, където някога бе властвал жестокият й коварен живот — равнодушна празнота.

Застанал наблизо, невидим за нея, аз смаяно и объркано осъзнах, че не чувствам нито гняв, нито желание за мъст, а само срам. Срамувах се, че бях изпълнил сърцето си с желание за реванш. Онази част от мен, която искаше… Какво? Наистина ли исках да я убия? Беше същата част, която досущ приличаше на нея. Гледах я и разбирах, че гледам себе си, собственото си бъдеще, съдбата си, ако не успеех да освободя сърцето си от отмъстителността.

И разбрах, че отмъщението, за което копнеех и което обмислях през седмиците, докато оздравявах в Пакистан, не беше насочено само към нея. Аз нападах себе си и чувството си за вина, която признах едва тогава, потънал в срам, докато я гледах. Това бе вината, която чувствах за смъртта на Кадер. Аз бях неговият американец, неговата гаранция срещу военачалниците и пиратите. Ако бях тръгнал с него, както бях длъжен, за да отведем конете в селото му, врагът може би нямаше да го застреля.