Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ами тя ?

— Ти беше прав — промълвих тихо. — Свършено е с нея. Тя вече е мъртва. Съжалявам, че не те послушах. Предполагам… че трябваше да го видя с очите си.

Посегнах и затулих с длан дулото на пистолета му. Раджан трепна и се отпусна. Като виеше от болка, близнакът му се заотдалечава с пълзене покрай стената. После бавно натиснах ръката на Дидие надолу и свалих пистолета. Раджан ме погледна в очите. Забелязах как учудването и страхът в черните му очи преминаха в облекчение. Той ме гледаше втренчено, а после се строполи до брат си.

Следван плътно от Дидие, аз поех по тайния коридор и заслизах по обгорените стълби.

— Длъжник съм ти, Дидие — ухилих се в тъмното.

— И още как — потвърди той. Точно в този миг стълбището рухна под нас и ние пропаднахме през обгорелите и изпотрошени дъски на коравия под долу.

Като плюех и кашлях сред облака пепел и летящи влакна, аз се измъкнах изпод приятеля си и седнах. Вратът ми беше вдървен и ме болеше. Бях паднал на китката и рамото си и ги бях навехнал, но иначе май бях невредим и нямах нищо счупено. Дидие беше паднал върху мен и го чух как пъшка жално.

— Добре ли си бе, човек? Боже, ама как паднахме! Наред ли си?

— Край! — изръмжа Дидие. — Връщам се да застрелям тая жена!

Засмяхме се и закуцукахме към изхода на разрушения Дворец. И продължихме да се смеем часове по-късно, докато промивахме и превързвахме раните си. Дидие ми даде да облека чиста риза и панталони. Гардеробът му беше изненадващо стилен и пъстър за човек, който ходеше в „При Леополд“ облечен в обичайната си парцалива униформа. Обясни ми, че повечето от тези яркоцветни нови дрехи са му оставени от любовници, които така и не са дошли да си ги приберат, и се сетих за Карла, която ми даваше дрехи, някога принадлежали на любовниците й. И смехът отново избликна, докато вечеряхме заедно в „При Леополд“ и Дидие ми разказваше за последните си романтични неволи. Продължавахме да се смеем, когато Викрам Пател се втурна по стълбите, разперил развълнувано ръце за поздрав.

— Лин!

— Викрам!

Станах тъкмо навреме, за да попадна в летящата му прегръдка. Той обгърна раменете ми с ръце, огледа ме целия и се намръщи, щом забеляза раните по главата и лицето ми.

— Мамка му, какво ти се е случило бе, човек?

Беше все така облечен в черно и вдъхновен от каубойската си мечта, но вече с не толкова крещящи, а с много по-изтънчени дрехи. Под влияние на Лети, предположих. Въпреки че новият по-скромен вид му отиваше, аз се успокоих, като видях любимата му шапка все така увиснала на ремъка през врата му.

— Да видиш другите как изглеждат! — отвърнах и хвърлих поглед на Дидие.

— Защо не се обади, че си се върнал бе, човек?

— Върнах се едва днес и имах доста работа. Как е Лети?

— Тя се чувства страхотно, йаар — отвърна той весело и седна. — Залови се с един бизнес, някаква си там мултимедия, с Карла и новото й гадже. Страхотно ще бъде.

Обърнах се и погледнах Дидие, който сви уклончиво рамене, а после изгледа вбесено Викрам, озъбен от гняв.

— Да му се не види, човече! — извини ми се Викрам, явно сконфузен. — Мислех, че знаеш. Мислех си, че Дидие сигурно ти е казал, йаар .

— Карла се върна в Бомбай — обясни Дидие, изгледа навъсено Викрам и го накара да млъкне. — Има нов мъж, нейния приятел, както го нарича тя. Казва се Ранджит, но на нея й харесва да му казват Джит.

— Не е кофти пич — додаде Викрам и се усмихна обнадеждено. — Мисля, че ще го харесаш, Лин.

— Викрам, я стига! — изсъска Дидие с гримаса.

— Няма нищо — усмихнах се аз и на двамата поред.

Улових погледа на нашия сервитьор и му кимнах да донесе нови напитки. Докато той дойде и налее питиетата, мълчахме, а после взехме чашите и аз вдигнах наздравица:

— За Карла! Дано има десет дъщери и всичките да се омъжат добре!

— За Карла! — повториха и другите, чукнаха се с чаши и ги обърнаха на екс.

Вдигахме трета наздравица, май за нечие кученце, когато Махмуд Мелбааф влезе в радостния, шумен, бърборещ ресторант и ме погледна с очи, които все още бяха там, горе, сред премръзналите планини на войната.

— Какво ти се е случило? — побърза да попита, щом забеляза раните по лицето и главата ми, когато станах да го поздравя.

— Нищо — усмихнах се.

— Кой го направи? — настоя той.

— Сблъсках се с момчетата на мадам Жу — отговорих и той се поуспокои. — Защо? Какво става?

— Назир ми каза, че ще си тук — прошепна той с болезнено намръщено лице. — Радвам се, че те намерих. Назир ти казва да не ходиш никъде. Не прави нищо няколко дена. В момента има война, война между бандите. Бият се за властта на Кадер. Опасно е. Не ходи по местата за дунда .