Грегъри Робъртс - Шантарам

С думата „дунда“ , или „бизнес“ на жаргон наричахме всички черноборсаджийски операции на Кадер в Бомбай. Те по някакъв начин се бяха превърнали в мишени.

— Какво се е случило? За какво е всичко това?

— Предателят Гани е мъртъв — отвърна той. Гласът му беше спокоен, но погледът му суров и решителен. — Мъжете с него, неговите хора от бандата на Кадер, също ще умрат.

— Гани?

— Да. Лин, имаш ли пари?

— Имам — измънках. Мислех за Абдул Гани. „Той беше от Пакистан. Това трябва да е. Връзките с тайната полиция, с пакистанското ИСИ, трябва да са били негови. Разбира се, той е бил. Разбира се, че той е бил предателят. Разбира се, той е уредил да ни арестуват и убият в Карачи. Ето за кого говореше Халед в нощта преди битката — не за Абдула, а за Гани. Абдул Гани.“

— Имаш ли си скривалище? Сигурно скривалище?

— Какво? Да.

— Добре. — Той стисна сърдечно ръката ми. — Тогава ще се видим тук след три дни, денем, в един часа, иншаллах .

— Иншаллах — отвърнах и той излезе, вдигнал високо красивата си глава, с горда походка и изправен гръб.

Седнах отново, като избягвах да поглеждам приятелите си в очите, докато не успях да прикрия ужаса в тях, който знаех, че ще забележат.

— Какво има? — попита Дидие.

— Нищо — излъгах, тръснах глава и се усмихнах престорено. Вдигнах чашата си и се чукнах с другите. — Докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо щяхме да пием за кучето на Ранджит — спомни си Викрам и се ухили до уши, — но аз искам да пием също и за коня му, ако не е късно.

— Но ти не знаеш дали той има кон! — възрази Дидие.

— Ние не знаем дали има и куче — каза Викрам, — но това не ни спря. За кучето на Ранджит!

— За кучето на Ранджит! — повторихме.

— И за коня му! — додаде Викрам. — И за коня на съседа му!

— За коня на Ранджит!

— И… за конете… по принцип!

— И за влюбените навсякъде! — предложи Дидие.

— И за влюбените… навсякъде… — повторих.

Но някак си, по някакъв начин, по някаква причина, любовта бе умряла в мен и аз внезапно го осъзнах; и изведнъж се изпълних с увереност. Не, чувствата ми към Карла не си бяха отишли съвсем. Те никога не си отиват съвсем. Но нямаше и помен от ревността, която някога бих почувствал към непознатия Ранджит. Нямаше гняв към него и нямаше болка заради нея. Седях там и се чувствах вцепенен и изпразнен, сякаш войната, и загубата на Кадербай и Халед, и сблъсъкът лице в лице с мадам Жу и нейните близнаци бяха налели обезболяваща струя в сърцето ми.

Вместо болка, имаше почуда — не се сещам за друг начин, по който да опиша чувствата си — предизвикана от предателството на Абдул Гани. И зад това почти свръхестествено смайване се спотайваше глух, пулсиращ, фаталистичен ужас. Защото дори и в този миг кървавото бъдеще, в което ни беше вкарало неговото предателство, се разгръщаше и се изливаше в живота ни като внезапно принуден от сушата да разцъфне розов цвят, чиито червени листенца се сипят по сухата, неумолима земя.

Един час след като излязох от къщата на Абдул Гани, за да се срещна лице в лице с Мадам Жу, Назир и трима от най-доверените му хора разбили вратата на съседната къща и преминали през дългата работилница в мазето, свързваща двете сгради. Горе-долу по времето, когато аз се промъквах през развалините на разрушения Дворец на мадам Жу, Назир и хората му, с плетени черни маски, бутнали капака на пода в кухнята на Гани и влезли у тях. Хванали готвача, градинаря, двамата прислужници на Абдул и фалшификаторите от Шри Ланка, Вилу и Кришна, и ги заключили в една стаичка в мазето. Докато съм се изкачвал по обгорялото стълбище на Двореца към таванската стая, където намерих мадам Жу, Назир се прокраднал на горния етаж до огромния кабинет на Абдул и го заварил да седи в креслото, ридаещ и неподвижен. По-късно, горе-долу по времето, когато аз разтворих стиснатия юмрук на моето отмъщение и пожалих съсипания си враг, точещата лиги Мадам, Назир отмъстил за себе си и за Кадер Хан, като убил предателя, продал всички ни в Пакистан.

Двама мъже притиснали ръцете на Абдул към креслото, а третият дръпнал главата му назад и го накарал да отвори очи. Назир свалил маската си. Взрян в очите на Абдул, той го пронизал в сърцето. Абдул сигурно е знаел, че трябва да умре. Седял е сам и е очаквал убийците си. Но викът му, казват, идвал чак от ада.

Съборили тялото му от креслото на излъскания под, и докато аз съм се бил с Раджан и близнака му в таванската стая в другия край на града, Назир и хората му отсекли със сатъри ръцете, стъпалата и главата на Абдул и разпръснали парчетата от трупа му из огромната къща точно както Абдул Гани заповядвал на убийците Сапна да постъпят с разчленения труп на стария верен Маджид. А когато съм си тръгвал от разрушения Дворец със сърце, свободно и изпълнено с покой за първи път след толкова много месеци, изпълнени с копнеж за мъст, Назир и хората му освободили Кришна, Вилу и прислугата — решили, че те нямат никакво участие в предателството на Гани — а после напуснали къщата и тръгнали да издирват членовете от групата на Гани, за да ги избият до крак.