Грегъри Робъртс - Шантарам

Беше вдигнал тънкото извито острие като меч и докато тичаше, замахна свирепо. Избегнах трескавия му удар, пристъпих по-близо и замахнах надолу с ножа. Промуших ръката и рамото му, но той все още можеше да се движи. Ножът му повторно замахна към мен. Действаше бързо — достатъчно бързо да разреже ръката ми. Кръв рукна от раната, яростта ме тласна към него, десният ми юмрук блъскаше и мушкаше с ножа. После изведнъж черна болка с вкус на кръв се вряза в тила ми — удариха ме отзад. Пропълзях покрай близнака, извих се и видях ранения Раджан с риза, залепнала от кръвта по гърдите. Държеше греда. Главата ми кънтеше от мощния му удар. Кръвта се стичаше от раните по главата, врата, рамото и меката вътрешна страна на ръката ми. Близнаците отново завиха и аз разбрах, че се готвят за нова атака. Малко семенце на съмнение узря и избухна в мислите ми за пръв път, откакто бе започнала тази странна надпревара: „Може и да не победя…“

Ухилих им се и се приготвих да посрещна атаката със свити юмруци и изнесен напред ляв крак. „Хайде — помислих си. — Давайте да приключваме“. Те се засилиха към мен отново със същия пронизителен вой. Този с гредата, Раджан, замахна с нея към мен. Вдигнах лявата си ръка, за да пресрещна удара. Гредата се стовари върху рамото ми, но аз забих десния си юмрук в неговото лице и той се стовари по гръб. Коленете му се подгънаха, преди да падне на пода. Брат му замахна към лицето ми с ножа. Приклекнах и отскочих, но острието поряза тила ми над врата. Излязох изпод гарда му, изправих се и го намушках в рамото чак до ставата. Целех се в гърдите, но раната все пак ми свърши работа, защото под ножа ръката му се отпусна като водорасло и той се отдръпна, обзет от паника.

Годините на гняв избликнаха — целият гняв от затвора, който бях погребал в плиткия гроб на сърдитото ми самообладание. Кръвта, стичаща се по лицето ми от раните по главата, беше течна ярост, гъста и червена, която се изливаше от съзнанието ми. Свирепа сила напираше в мускулите на ръцете, раменете и гърба ми. Извърнах се от Раджан и близнака към дебилното същество в креслото. „Убий ги всичките! — помислих си, вдишвайки през стиснатите зъби. — Ще ги избия всичките.“

Чух, че някой ме вика, вика ме, вика ме от ръба на пропастта, в която бе пропаднал полуделият Хабиб и подобните нему.

— Лин! Лин, къде си?

— Тук вътре, Дидие! — извиках в отговор. — В таванската стая! Много си близо! Чуваш ли ме?

— Чувам те! — извика той. — Идвам веднага!

— Внимавай! — изпухтях аз. — Тук горе има двама, и те са… заеби, човече… никак не са приятелски настроени!

Чух стъпките му, чух го как изпсува, когато се препъна в тъмното. Той бутна вратичката, наведе се и влезе. В ръката си стискаше пистолет. Зарадвах се, че го виждам. Наблюдавах лицето му, докато набързо огледа сцената — кръвта по лицето и ръцете ми, кръвта по телата на близнаците, точещата лиги фигура на креслото. Забелязах как потресът и изненадата му се уталожиха в мрачната линия на присвитите му устни. После той чу писъка.

Близнакът на Раджан, този с ножа, нададе смразяващия кръвта вой и се хвърли към Дидие. Той без колебание насочи пистолета си и го простреля в слабините, до хълбока. Оня се свлече, метна се встрани, ревейки от болка, и се търколи на пода, превит над кървавата рана. Раджан скочи пред трона и закри мадам Жу с голи гърди. Втренчи се с омраза в очите на Дидие и моят приятел разбра, че слугата би поел куршума, за да я защити. Дидие направи крачка към него и се прицели в сърцето му. Лицето на французина бе строго и намръщено, но воднистите му очи бяха спокойни и блестящи от ледено превъзходство. Това бе истинският мъж, Дидие Леви — един от най-способните и опасни мъже в Бомбай.

— Искаш ли ти да го застреляш? — попита ме той с изражение, по-твърдо от всичко в стаята.

— Не.

— Не? — ахна той, без да откъсва очи от Раджан. — Погледни се. Погледни какво са сторили те, Лин. Трябва да ги застреляш.

— Не.

— Най-малкото трябва да ги раниш.

— Не.

— Опасно е да ги оставиш да живеят. Познанството ти с тези хора… никак не е добро.

— Няма нужда — измърморих.

— Трябва да застреляш поне единия, non ?

— Не.

— Много добре. Тогава аз ще ги застрелям вместо теб.

— Недей — настоях. Бях му благодарен, че им попречи да ме убият, но още по-благодарен му бях, че дойде навреме и ми попречи аз да убия тях. Вълни от гадене и облекчение заляха кървавочервените ми мисли и отмиха гнева. Тръпнех, а в очите ми трептеше последната засрамена усмивка. — Не искам да ги застрелям… Не искам и ти да ги застрелваш. Аз изобщо не исках да се бия с тях. И нямаше да се сбия, ако те не ме бяха нападнали първи. Те постъпват точно така, както бих постъпил и аз, ако я обичах. Опитват се да я защитят. Те не са срещу мен. Това изобщо не е заради мен, а заради нея. Остави ги.