Грегъри Робъртс - Шантарам

— Извинявай, че те задържах — измърморих на Дидие, щом отново възседнах мотоциклета. — Отне ми повече време, отколкото очаквах. Но паспортът е готов. Сега можем да отидем право при мадам Жу.

— Не бързай, Лин — въздъхна Дидие и се вкопчи в мен с всички сили, щом потеглихме. — Най-доброто отмъщение, както и най-добрият секс, се прави бавно и с отворени очи.

— Карла? — извиках през рамо, а моторът набираше скорост в металния поток.

— Non , мисля, че е мое! Но… но не съм сигурен! — извика ми той и двамата се разсмяхме.

Паркирах мотора пред жилищен блок на една пряка от Двореца. Тръгнахме по отсрещния тротоар, подминахме сградата и извървяхме още половин пряка, като я оглеждахме за някакви признаци, че е обитаема. Фасадата на Двореца изглеждаше недокосната и невредима, въпреки че металните и дървените капаци на прозорците и закованата с летви врата намекваха за погромите вътре. Завихме и се върнахме обратно и отново я подминахме, като се оглеждахме за вход.

— Ако тя е вътре и прислужниците й носят храна, те не минават през онази врата.

— Да, точно това си мислех и аз — съгласи се той. — Трябва да има и друг вход.

Открихме тясна уличка откъм гърба на сградите. За разлика от гордата и чиста главна улица, тази беше мръсна. Внимателно запристъпвахме между зловонните, посипани с мръсотии локви черна течност и струпаните купчини мазни незнайно какви боклуци. Погледнах Дидие и по нещастната му физиономия познах, че изчисляваше колко питиета ще са му нужни, за да се отърве от вонята, нахлула в ноздрите му. Стените и оградите от двете страни бяха от камък, тухли и цимент, залепени една за друга от десетилетия и целите обрасли с увивни растения, мъхове и лиани.

Преброихме постройките една по една след ъгъла, открихме задната стена на Двореца и бутнахме малката дъсчена, врата в каменната стена. Тя се отвори и влязохме в просторен заден двор, който сигурно е бил разкошно, прекрасно усамотено място, преди тълпата да го нападне. Тежките глинени саксии бяха преобърнати и потрошени, а разсипаните пръст и цветя се бяха превърнали в кал. Градинските мебели бяха нацепени на трески. Дори и плочките на настилката на много места бяха счупени, все едно удряни с чукове.

Открихме една обгорена врата, през която се влизаше в къщата. Беше отключена и се отвори навътре с жално ръждиво скърцане.

— Ти чакай тук. — Тонът ми не допускаше никакви възражения. — Стой на стража. Ако някой влезе през външната врата, забави го или ми дай сигнал.

— Както кажеш — въздъхна той. — Не се бави много. Тук не ми харесва, Bonne chance .

Влязох вътре. Вратата се затвори зад мен и съжалих, че не съм взел фенерче. Беше тъмно, а подът беше покрит със счупени чинии, гърнета, тенджери и други съдове, пръснати сред черните отломки от мебели и паднали греди. Започнах бавно да се промъквам през кухнята на първия етаж и по дългия коридор, който водеше към предната част на къщата. Подминах няколко изгорели стаи. В една от тях огънят бе бушувал така яростно, че и подът беше пропаднал, а овъглените носещи греди се показваха от дупките като ребра в трупа на огромно животно.

Стигнах до стълбището, по което се изкачих преди години, когато дойдох с Карла да спасим Лиса Картър. Тапетите с десен на цветя, някога с толкова пищни цветове и текстура, бяха овъглени и се белеха — тук-там на опушените стени. Стълбището беше изцапано със сажди, а килимът се бе превърнал в купчини пепел. Заизкачвах се бавно, като изпробвах всяко стъпало, преди да се отпусна с цялата си тежест върху него. В средата на стълбището едно от тях пропадна и аз побързах да се добера до първата стълбищна площадка.

На горния етаж се наложи да спра, докато очите ми свикнат с тъмнината. Малко по-късно вече различавах дупките в пода и започнах да се промъквам покрай тях. Пожарът беше изпепелил части от къщата и оставил отвори и овъглени останки, но някои места бяха пощадени изцяло. Недокоснатите части бяха толкова чисти и подредени, точно както ги помнех, че още повече усилваха призрачното и странно усещане. Струваше ми се, че непрекъснато преминавам от миналото, отпреди пожара, в разрухата на настоящето. Сякаш собствените ми спомени създаваха тези грандиозни оцелели зони в къщата.

Някъде по този широк коридор на горкия етаж стъпих на изтъняло място на пода и кракът ми пропадна. Залитнах и се врязах в стената зад мен. Стената рухна, аз се препънах тромаво и пропаднах, размахвайки ръце да се заловя за нещо твърдо сред рушащите се останки. Тупнах тежко, много по-скоро, отколкото очаквах, и веднага разбрах, че се намирам в един от тайните коридори на мадам Жу. Стената, която пробих, изглеждаше солидна като останалите, но беше просто параван от шперплат, облепен с вездесъщите тапети на цветя.