Грегъри Робъртс - Шантарам

— Мъртва ли е? — процедих през зъби.

— Не. Жива е. И все още е там, разправят. Но силата й я няма. Тя няма нищо. Тя е нищо. Просякиня. Прислужниците й търсят по улиците останки от храна и й ги носят, докато тя чака сградата да рухне. С нея е свършено, Лин.

— Не съвсем. Още не.

Тръгнах към вратата и той се втурна подире ми. Никога не бях го виждал да се движи толкова бързо и се усмихнах — толкова странно беше.

— Моля те, Лин, няма ли да размислиш? Можем да поседим тук заедно и да изпием някоя и друга бутилка, non ? Ще се успокоиш.

— Вече съм достатъчно спокоен — отвърнах и се усмихнах на неговата загриженост. — Не знам… как ще постъпя. Но трябва да затворя вратата на всичко това, Дидие. Не мога просто да… го оставя така. Де да можех. Но има твърде много неща, които… Не знам… са вързани, предполагам.

Не можех да му го обясня. Не беше просто отмъщение, знаех го, но мрежата от връзки между Жу, Кадербай, Карла и мен така лепнеше от срам, тайни и предателства, че не можех да се принудя да я възприема или да разговарям за нея с приятеля си.

— Bien — въздъхна той, забелязал решителността в очите ми. — Щом трябва да отидеш при нея, и аз ще дойда с теб.

— В никакъв случай! — възкликнах, но той ме пресече с яростен жест.

— Лин! Аз съм този, който ти каза за това… за този ужас , който тя ти причини. Сега трябва да дойда с теб, иначе аз ще нося отговорността за всичко, което се случи. А ти знаеш, приятелю, че мразя отговорността почти толкова, колкото мразя полицията.

Дидие Леви се оказа най-неприятният пътник, който съм возил някога. Стискаше ме толкова здраво и с такова напрежение, че ми беше трудно да управлявам мотора. Виеше, когато застигахме коли, и пищеше, когато ускорявахме ход, за да ги задминем. На опасните остри завои се тресеше от страх и се опитваше да изправи наклонилия се да завие мотор. Всеки път, когато спирах на светофар, той стъпваше на земята, за да си изпъне краката, и почваше да мрънка, че бутовете му се схванали. А всеки път, когато потеглях, влачеше краката си по платното и се люлееше, докато стъпи на стъпенките. Ако някое такси или друга кола се приближеше много, той ги риташе или размахваше юмрук в безумен гняв. Когато пристигнахме, изчислих, че опасностите по време на това трийсетминутно пътуване с Дидие бяха равни горе-долу на един месец под обстрел в Афганистан.

Спрях пред цеха на моите приятели от Шри Ланка Вилу и Кришна. Нещо не беше наред. Табелките отвън бяха сменени, а двойната входна врата — широко отворена. Изкачих се по стълбите, надникнах вътре и видях, че работилницата за паспорти я нямаше и на нейно място имаше конвейер, произвеждащ гирлянди от цветя.

— Нещо не е наред ли? — попита Дидие, щом отново възседнах мотора и натиснах стартера.

— Да. Трябва да се отбием на още едно място. Преместили са я. Трябва да се видя с Абдул и да разбера къде е новата работилница.

— Alors — изпъшка той и се вкопчи в мен така здраво, все едно щяхме да скачаме с един парашут. — Кошмарът продължава!

Малко по-късно го оставих с мотора пред входа на къщата на Абдул Гани. Портиерът на входната врата ме позна и вдигна ръкав с театрален поздрав. Той отвори, аз пъхнах банкнота от двайсет рупии в другата му ръка и влязох в хладното сенчесто фоайе. Там ме посрещнаха двама прислужници. Познаваха ме добре и ме поведоха нагоре по стълбите с широки дружелюбни усмивки и малка пантомима — коментар за дължината на косата ми и колко съм отслабнал. Единият почука на вратата на обширния кабинет на Абдул Гани и зачака, прилепил ухо до нея.

— Ао! — извика Гани отвътре. Влез!

Прислужникът влезе и затвори вратата, а малко по-късно се върна. Кимна ми с глава и отвори широко вратата. Влязох. Яркото Слънце блестеше във високите сводести прозорци. Сенки забиваха копия и нокти в полирания под. Абдул седеше в кресло срещу прозореца. Виждаха се само закръглените му ръце, вдигнати нагоре като наденици на касапска витрина.

— Значи е вярно?

— Кое е вярно? — попитах и минах пред креслото да го погледна. Потресох се, когато забелязах колко е остарял старият приятел на Кадер през деветте месеца, откакто не го бях виждал. Гъстата коса беше почти бяла, а веждите — посребрени. Финият нос бе ограден от дълбоки бръчки, които слизаха надолу покрай устата към отпуснатата челюст. Устните му, някога най-чувствените, които бях виждал в Бомбай, бяха напукани като устните на Назир в снежните планини. Торбичките под очите му бяха увиснали чак под скулите и аз изтръпнах, защото ми напомниха за увисналите торбички под очите на лудия Хабиб. А очите — засмените златисто кехлибарени очи — бяха безизразни, в тях нямаше онези възторжени радости и суетни заблуди, блестели някога в страстния му живот.