Грегъри Робъртс - Шантарам

Дидие Леви седеше на обичайното си място и наблюдаваше клиентелата и оживената улица. Разговаряше с Кавита Сингх. Гледаше в друга посока, но вдигна очи и ме видя да се приближавам към масата. Погледите ни се срещнаха. За един миг се гледахме в очите и всеки от нас разчиташе изменчивото изражение на другия — като гадатели, тълкуващи смисъла в магията на разпръснатите кости.

— Лин! — провикна се той, хвърли се напред, обви ме с ръце и ме разцелува по двете бузи.

— Радвам се да те видя, Дидие.

— Ба! — Той се изплю и избърса устни с опакото на ръката си. — Ако модата сред свещените воини е да носят такава брада, благодаря на всички закрилящи ме сили, че съм атеист и страхливец!

Стори ми се, че имаше малко повече побелели косми в гъстите си къдрици, които се спускаха върху яката на якето му. Воднистосините очи гледаха малко по-уморено и бяха малко по-зачервени. Ала дяволитата пакостливост все така вдигаше веждите му, а игривата усмивка, която добре познавах и толкова обичах, също си беше там, извила горната му устна. Той си беше същият, в същия град; и беше хубаво да се прибереш у дома.

— Здравей, Лин — поздрави ме Кавита, избута Дидие встрани и ме прегърна.

Беше красива. Гъстата й тъмнокестенява коса беше разрошена, гърбът й — изправен, очите й — ясни. Докато ме прегръщаше, случайният приятелски допир на пръстите й по моя врат предизвика у мен такъв нежен захлас, след кръвта и снеговете на Афганистан, че все още го усещам след всичките тези години.

— Сядай, сядай! — провикна се Дидие и замаха на сервитьорите да донесат още напитки. — Merde , чух, че си мъртъв, но не повярвах! Толкова се радвам да те видя! Тая вечер ще се натряскаме знаменито, non ?

— Не — отвърнах, устоявайки на натиска му върху рамото ми. Разочарованието в погледа му ме накара да посмекча тона, макар да не промени настроението ми. — Малко е рано още, а и трябва да тръгвам. Имам… работа.

— Много добре — отстъпи той с въздишка. — Но трябва да изпиеш едно с мен. Ще е твърде нецивилизовано от твоя страна да напуснеш компанията ми, без да ми позволиш да покваря теб, свещения воин, поне мъничко. В края на краищата, какъв е смисълът някой да възкръсне, ако не да пие силни напитки с приятелите си?

— Добре — смилих се и се усмихнах, но продължавах да стоя прав. — Едно питие. За мен уиски. Нека е двойно. Това достатъчно покварено ли е за теб?

— Ах, Лин — ухили се той. — Има ли някой на този наш отвратително сладък свят, който да е достатъчно покварен за мен?

— Когато волята е слаба, има начин, Дидие. Живеем с надежда.

— Ама разбира се! — каза той и се разсмяхме.

— Ще ви оставям — обяви Кавита и се наведе да ме целуне по бузата. — Трябва да се връщам в редакцията. Лин, хайде да се видим. Изглеждаш… Щуро изглеждаш. Ако съм виждала нещо, от което ще излезе статия, то ти изглеждаш точно така, йаар .

— Разбира се — усмихнах се. — Имам една-две истории. Извън протокола, разбира се. Сигурно ще има за какво да си говорим, докато вечеряме.

— Нямам търпение да ги чуя. — Тя задържа погледа си върху мен, колкото да успея да го почувствам на няколко места едновременно. После се извърна и се усмихна лъчезарно на Дидие. — Дидие, дръж се гадно с някого заради мен. Не искам да чуя, че си станал ужасно сантиментален само защото Лин се е върнал.

Тя се отдалечи, а аз не откъсвах очи от нея. Когато донесоха питиетата, Дидие настоя най-сетне да седна при него.

— Скъпи ми приятелю, можеш да се храниш прав, ако се налага, можеш и да правиш любов прав, ако си способен, но да пиеш уиски прав, е невъзможно. Така постъпват варварите. Един мъж, който пие прав благороден алкохол като уискито, когато не вдига наздравица за някое благородно дело или цел, е звяр, човек, който пред нищо не се спира.

Седнахме и той веднага вдигна чаша за наздравица.

— За живите!

— И за мъртвите? — попитах. Чашата ми все още беше на масата.

— И за мъртвите! — отвърна той с широка, топла усмивка.

Вдигнах чаша, чукнахме се и глътнах двойното уиски на екс.

— А сега… — каза той сериозно, отхвърлил усмивката толкова бързо, колкото бе изгряла в очите му. — Какво те мъчи?

— Откъде да започна? — попитах насмешливо.

— Не, приятелю, не говоря само за войната. Има и още нещо, нещо много решително в лицето ти, и искам да знам какво е.

Гледах го мълчаливо и тайно се радвах, че отново съм в компанията на някого, познаващ ме толкова добре, че четеше между редовете на бръчките ми.