Грегъри Робъртс - Шантарам

— Какви са новините от Кадербай? — попита ме единият.

Вгледах се в суровото му младо лице. Казваше се Амир. Знаех, че е храбър, надежден и предан на Хана. За миг ми се стори, колкото и невероятно да бе, че си прави шега със смъртта на Кадер, и ме обзе спонтанен и гневен порив да го ударя. После осъзнах, че той просто не знаеше. „Как е възможно? Защо не знаят?“ Инстинктът ме съветваше да не отговарям на въпроса му. Пуснах му напрегната равнодушна усмивка, подминах го и почуках на вратата.

Отвори я дребен, дебел оплешивяващ мъж, облечен с бял потник и бяло дхоти, и веднага ми протегна и двете си ръце. Беше Раджубай, контрольорът на валутните сборове от мафиотския Съвет на Абдел Кадер Хан. Той ме издърпа в стаята и затвори вратата. Помещението беше средоточието на неговата лична и делова вселена и той прекарваше там по двайсет от всеки двайсет и четири часа. Тънката избеляла розово-бяла връв на рамото му, под потника, свидетелстваше, че е вярващ индуист, един от многото работещи в предимно мюсюлманската империя на Абдел Кадер Хан.

— Линбаба! Колко се радвам да те видя! — усмихна се той щастливо. — Кадербай кахан хаин? Къде е Кадербай?

Едва успях да прикрия изненадата си. Раджубай беше от висшето началство. Той членуваше в Съвета и присъстваше на събранията. Щом той не знаеше, че Кадер е мъртъв, значи никой в града не знаеше. А щом смъртта на Кадер все още беше тайна, значи Махмуд и Назир са настояли новината да се потули. Не ми бяха споменали нищо за това. Не разбирах. Но каквито и да бяха основанията им, реших да ги подкрепя и да си замълча.

— Хум акела хаин — отговорих. — Сам съм .

Това не отговори на въпроса му и той присви очи.

— Акела… — повтори той. — Сам…

— Да, Раджубай, и ми трябват пари, веднага. Таксито ме чака.

— Долари ли ти трябват, Лин?

— Доларс наин. Сирф рупия. Долари не, само рупии.

— Колко ти трябват?

— До-до-тийн хазаар — отговорих с жаргонния израз „две-две-три хиляди“, което винаги означава три.

— Тийн хазаар! — изпухтя той, по-скоро по навик, отколкото, защото наистина се притесни. Три хиляди рупии бяха значителна сума за уличните търговци и в бордеите, но в контекста на обмяната на валута на черно бяха нищо работа. Бюрото на Раджубай събираше сто пъти по толкова, че и повече, всеки ден, и той често ми плащаше по шест хиляди рупии наведнъж — заплатата ми и дела от комисионните.

— Аби, бхай-йя, аби! Веднага, братко, веднага!

Раджубай извърна глава, мръдна вежди и подкани с жест един от служителите си. Мъжът му подаде три хиляди рупии в употребявани, но чисти банкноти от по сто рупии. Раджубай прелисти малката пачка по навик — двойна проверка — и ми я подаде. Пъхнах две банкноти в джоба на ризата си и прибрах другите в дълбокия вътрешен джоб на дългия си елек.

— Шукрия, чача — усмихнах се. — Маин джата ху. Благодаря, чичо. Ще тръгвам.

— Лин! — извика той и ме дръпна за ръкава. — Хамара бета Халед, каиса хаин? Как е нашият син Халед?

— Халед не е с нас — отвърнах, мъчейки се да запазя неутрален тон и изражение. — Той тръгна на път, на ятра , и не знам кога ще го видим.

На слизане към таксито прескачах по две стъпала наведнъж и при всеки скок пищялите ми се разтреперваха. Шофьорът веднага навлезе сред колите и аз му казах да кара към един познат магазин за дрехи на „Колаба Козуей“. Един от сибаритските разкоши на Бомбай е безкрайното разнообразие от относително евтини, добре ушити дрехи, които непрекъснато се променяха според най-новите индийски и чуждестранни модни тенденции. В бежанския лагер Махмуд Мелбааф ми беше дал дълъг син елек от шевиот, бяла риза и кафяви панталони от груб плат. Бяха свършили работа за пътуването от Кета дотук, но в Бомбай държаха много горещо и изглеждаха твърде странно — привличаха вниманието към мен, а аз се нуждаех от прикритието на сегашната мода. Избрах чифт черни джинси с яки, дълбоки джобове, нов чифт кецове вместо съсипаните ми кубинки и широка бяла копринена риза, която щях да нося над джинсите. Преоблякох се в пробната, запасах ножа си в колана на джинсите и го скрих под ризата.

Шофьорът на таксито последва указанията ми и спря пред входа на „При Леополд“. Платих му и се позадържах на оживения „Козуей“, втренчен в широката врата на ресторанта, където реално бе започнала съдбовната ми връзка с Карла и Кадербай. Всяка врата е проход, водещ през времето и пространството. През същата тази врата, през която влизаме и излизаме в стаята, ние влизаме и излизаме в миналото на стаята и безкрайно разгръщащото се бъдеще. Хората някога са го знаели, дълбоко залегнало в общото съзнание и общото въображение. Все още може да намерите хора, които украсяват вратите и им оказват почит във всяка култура — от Ирландия до Япония. Изкачих едно, две стъпала и посегнах с десница да докосна първо касата на вратата, а после гърдите си там, където е сърцето — салаам към съдбата и в знак на почит към мъртвите приятели и врагове, които влизаха заедно с мен.