Грегъри Робъртс - Шантарам

— Хайде, Лин. Прекалено много тревога има в очите ти. Какъв е проблемът? Ако искаш, ако ти е по-лесно, можеш за начало да ми разкажеш какво се случи в Афганистан.

— Кадер е мъртъв — заявих, вперил поглед в празната чаша, която стисках.

— Не! — възкликна той уплашен и възмутен едновременно.

— Да.

— Не, не, не. Щях да чуя нещо… Целият град щеше да научи.

— Видях трупа му. Помогнах да го извлачим до нашия лагер горе в планината. Помогнах да го погребем. Мъртъв е. Всички са мъртви. Само ние останахме от тукашните — Назир, Махмуд и аз.

— Абдел Кадер… Не може да бъде.

Лицето на Дидие стана пепеляво, а сивото като че преля и в очите му. Поразен от новината — изглеждаше така, все едно някой го е зашлевил силно по лицето — той се свлече на стола и ченето му увисна. Катурна се настрани и аз се уплаших да не падне на пода и дори да не получи удар.

— Не го приемай толкова тежко — казах тихо. — Само недей да се съкрушаваш, Дидие. Изглеждаш адски зле, пич. Стегни се!

Умореният му блуждаещ поглед се вдигна и срещна моя.

— Лин, има някои неща, които просто са невъзможни. От дванайсет, тринайсет години съм в Бомбай и Абдел Кадер Хан го е имало винаги…

Той отново сведе поглед и изпадна в унес, наситен с толкова бурни мисли и чувства, че главата му трепереше, а долната му устна играеше. Разтревожих се. Бях виждал и друг път как мъже пропадат. В затвора съм виждал как мъже рухват, разкъсани от страх и срам, и как после самотата ги убива. Но това беше процес и той отнемаше седмици, месеци, години. Дидие рухна за секунди и аз го гледах как с всеки миг се смазва все повече.

Заобиколих масата, седнах до него, обгърнах с ръка раменете му и го придърпах към себе си.

— Дидие! — прошепнах му дрезгаво. — Трябва да тръгвам. Чуваш ли ме? Дойдох да питам за моите неща, дето ги оставих при теб, докато бях у Назир и се откачах от хероина. Спомняш ли си? Оставих ти мотора си „Енфийлд“. Оставих ти паспортите си, парите и някои — други неща. Помниш ли? Много е важно. Тия неща ми трябват, Дидие. Помниш ли?

— Но да, разбира се — съвзе се той и челюстта му потрепера. — Всичко е непокътнато, не се бой. Всичко е у мен.

— Още ли държиш апартамента на „Мериуедър Роуд“?

— Да.

— Там ли са нещата ми? Там ли ги държиш?

— Какво?

— За Бога, Дидие! Стегни се! Хайде. Ще станем заедно и ще отидем до апартамента ти. Трябва да се изкъпя, да се обръсна и да се организирам. Трябва да… да свърша една важна работа. Нужен си ми, човече. Не ме прецаквай сега!

Той примига и се извърна да ме погледне. Горната му устна се изви в познатата усмивка.

— Какъв е смисълът на подобна забележка? — възмути се той. — Дидие Леви не прецаква никого , освен, разбира се, ако е много, много рано сутрин. Лин, знаеш колко много мразя ранобудниците — почти толкова, колкото мразя полицията. Alors , да тръгваме!

У Дидие се обръснах, изкъпах се и отново облякох новите дрехи. Дидие настоя да хапна нещо и ми изпържи омлет, докато се ровех в двата кашона с моите вещи, за да намеря парите — около девет хиляди американски долара, ключовете за мотора и най-качествения ми фалшив паспорт. Беше канадски, с моята снимка и вписани личните ми данни — фалшивата туристическа виза беше изтекла. Трябваше бързо да я подновя. Ако нещо се объркаше в плановете ми, щяха да са ми нужни много пари и чистичък паспорт.

— Къде ще ходиш сега? — попита Дидие, щом пъхнах и последната хапка в уста и станах да измия чиниите.

— Първо трябва да си оправя паспорта — отвърнах, като продължавах да дъвча. — После отивам да се видя с мадам Жу.

— Какво?!

— Отивам да се разбера с мадам Жу. Ще избърша дъската. Халед ми даде… — Гласът ми секна. Щом споменах името на Халед Ансари, мисълта за него временно помрачи разсъдъка ми. Това бе бяла вихрушка от — чувства, издигнала се от последния спомен, когато го видях за последен път как се отдалечава в снега на нощта. Прогоних го с усилие на волята. — В Пакистан Халед ми даде бележката. Благодаря, че ми каза, между другото. Все още не разбирам. Още не знам защо толкова се е разярила, че е трябвало да ме натика в затвора. От моя страна аз никога не съм влагал нищо лично. Но вече е лично. Четирите месеца в „Артър Роуд“ го направиха лично. Затова ми трябва моторът. Не искам да ползвам таксита. И затова трябва да си оправя паспорта. Ако ченгетата се намесят, трябва ми чист паспорт, който да им представя.

— Ама ти не знаеш ли? Миналата седмица… Не, преди десет дни нападнаха мадам Жу. Тълпата, тълпа хора от народност Сена, нападнали Двореца и го разрушили. Имаше голям пожар. Нахлули в сградата и унищожили всичко, а после я запалили. Сградата си е още там. Стълбището и стаите на горния етаж още съществуват. Но Дворецът е съсипан и никога повече няма да отвори. Скоро ще го събарят. Със сградата е свършено, Лин, както и с нея самата, с мадам Жу.