Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ти дойде — отвърна той с познатия оксфордски акцент, без да ме погледне. — И това е истината. Къде е Кадер?

— Абдул, съжалявам… той е мъртъв — отвърнах незабавно. — Той… Руснаците го убиха. Опитваше се да стигне до селото си на връщане от Чаман и да закара коне.

Абдул се хвана за гърдите и зарида като дете, скимтеше и стенеше несвързано, а едрите сълзи бликаха невъздържано от големите му очи. След малко се съвзе и ме погледна.

— Кой оцеля заедно с теб? — попита ме той със зяпнала уста.

— Назир… и Махмуд. И едно момче, Ала-уд-Дин. Само четирима.

— Без Халед? Къде е Халед?

— Той… той тръгна в снега последната нощ и така и не се върна. Мъжете казаха, че чули изстрели в далечината. Не знам дали са стреляли по Халед. Аз… не знам какво се е случило с него.

— Значи ще бъде Назир… — промълви той.

Риданията отново избликнаха и той зарови лице в месестите си длани. Гледах го, притеснен, и не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя. От мига, в който прегърнах тялото на Кадер на снежния планински склон, аз отказвах да приема смъртта му. И още бях гневен на Кадер Хан. Докато държах този гняв пред себе си като щит, обичта към Кадер и скръбта за него бяха далечни чудеса, скрити дълбоко в сърцето ми. Докато бях гневен, можех да надвия сълзите и съкрушителния копнеж, които правеха Гани толкова нещастен. Докато бях гневен, аз можех да се съсредоточа върху непосредствената задача — да получа сведения за Кришна, Вилу и работилницата за паспорти. Тъкмо смятах да го попитам, когато той отново заговори.

— Знаеш ли какво ни струваше… освен… освен неповторимия му живот… геройското проклятие на Кадер? Милиони. Войната му ни струваше милиони. Ние я подкрепяхме по всякакви начини години наред. Ти може би ще си помислиш, че ни е била по джоба. Сумата, в края на краищата, не е чак толкова голяма. Но грешиш. Никоя организация не може да поддържа такова налудничаво геройско проклятие като това на Кадер. А аз не успях да го разубедя, не успях да го спася. Парите не значеха нищо за него, разбираш ли? Не можеш да убедиш човек, който няма представа за парите и за… за тяхната стойност. Това е единственото, което обединява всички цивилизовани хора, не си ли съгласен? Ако парите не означават нищо, няма цивилизация. Нищо няма.

И той се унесе в неразгадаемо ломотене. Сълзите потекоха като малки реки по бузите му и капеха в скута му през жълтата светлина.

— Абдулбай — повиках го, след като измина доста време.

— Какво? Кога? Сега ли? — попита той и изведнъж в очите му заискри ужас. Долната му устна се вцепени в жестока злобна извивка, каквато никога досега не бях забелязвал у него и дори не си бях представял, че притежава.

— Абдулбай, искам да знам къде си преместил работилницата. Къде са Кришна и Вилу? Ходих в старата работилница, но там няма никого. Трябва малко да пообработят паспорта ми. Трябва да знам къде сте се преместили.

Страхът се сви до блещукаща точица в очите му. Устните му се разтвориха в подобие на старата сладостна усмивка и той ме погледна в очите с алчна съсредоточеност.

— Естествено , че искаш да знаеш — ухили се той и избърса сълзите с длани. — Тук е, Лин, в тази къща. Преустроихме мазето и го оборудвахме. В кухнята има капак на пода. Икбал ще ти покаже. Сега момчетата работят там.

— Благодаря — казах аз, разколебан. — Имам си работа, но… По-късно тази вечер ще дойда пак или най-късно утре. Тогава ще се видим.

— Иншаллах — каза той тихо и отново се извърна към прозореца. — Иншаллах.

Отидох в кухнята и вдигнах тежкия капак. Десетина стъпала водеха към ярко осветеното мазе. Кришна и Вилу ме поздравиха радостно и веднага се заеха с паспорта ми. Малко неща ги вълнуваха повече от предизвикателството на фалшифицирането. Те влязоха в кратък въодушевен спор и се договориха за най-добрия подход.

Докато работеха, огледах новата работилница на Гани. Беше обширна, много по-голяма от мазето в къщата на Абдул Гани. Вървях трийсет петдесет метра покрай прозрачни маси, осветени отдолу, печатни и фотокопирни машини и шкафове. Предположих, че подземието продължава и под съседната къща на улицата. Изглежда бяха я купили и бяха свързали двете мазета. Ако беше така, предположих, сигурно има и друг изход към съседната къща. Бях започнал да го търся, когато Кришна ме извика да ми каже, че спешната ми виза е готова. Заинтригуван от новия строеж между къщите, аз си обещах, че ще се върна възможно най-скоро и ще огледам много внимателно работилницата.