Грегъри Робъртс - Шантарам

— И паднах на земята. После… спомням си… джип ли беше? Или камион? Имаше ли такова нещо?

— Да. Взеха ни. Хората на Масуд.

— Масуд?

— Ахмад Шах. Самият Лъв. Хората му атакували язовира и двете главни шосета, за Кабул и за Кета. Обсадили Кандахар. — Още са там, около града, и според мен няма да си тръгнат, докато войната не свърши. Ние се втурнахме право срещу атаката, приятелю.

— Те са ни спасили…

— Това е, как се казва, най-малко да направят за нас.

— Най-_малкото_, което са могли да направят за нас?

— Да. Защото те ни избиха.

— Какво?

— Да. Когато избягахме от планината и се спуснахме надолу, афганската армия ни обстреля. Хората на Масуд ни виждат и си мислят, че сме от врага. Те са много далече от нас и започват да ни обстрелват с минохвъргачки.

— Нашите хора са ни обстрелвали?

— Всички стреляха — искам да кажа, всичките стреляха едновременно. Афганската армия също стреля по нас; но минохвъргачките, дето ни улучиха, мисля, че си бяха от нашата страна. И това накара афганската армия и руските войници да побягнат. Аз сам убих двама от тях. Бойците на Ахмад Шах Масуд имаха „Стингъри“. Американците им дават „Стингъри“ през април и оттогава руснаците нямат хеликоптери. Сега муджахидините отвръщат на ударите навсякъде. Сега войната ще свърши след две години или може би три, иншаллах .

— Април… Кой месец сме сега?

— Сега е май.

— От колко време съм тук?

— От четири дни, Лин — отвърна той тихо.

— Четири дни… — Мислех си, че е била една нощ, едно дълго спане.

Погледнах отново през рамо спящото тяло на Назир. — Сигурен ли си, че той е добре?

— Той е ранен — тук… и тук. Но е силен и може да се придвижва. Той ще се оправи, иншаллах . Той е като шотор ! — засмя се той, използвайки думата за камила на фарси. — Науми ли си нещо, никой не може да го промени.

И аз се засмях с него за първи път, откакто се събудих. Смехът ме накара да вдигна ръце към главата си в опит да усмиря пулсиращата болка, която ми причини.

— Не бих искал аз да съм този, дето се мъчи да накара Назир да размисли, когато си е наумил нещо.

— И аз не — съгласи се Махмуд. — Войниците на Масуд ви занесоха с Назир и с мене в един камион, за пътя за Чаман. В Чаман пакистанците, граничарите, те искат да вземат на Назир пушките. Той им дава пари — от твойте пари, от колана портфейл — и оставил пушките. Ние скрие тебе в одеялата с двамата мъртъвци. Сложихме ги отгоре на тебе и ги показваме на граничарите. Казваме, че искаме за тези мъже хубаво мюсюлманско погребение. После идваме в Кета, в тази болница, и пак искат да вземат на Назир пушките. Ние пак им даваме пари. Те искат да ти отрежат пръстите заради миризмата…

Поднесох ръце към носа си и ги подуших. Все още излъчваха гадна, мъртвешка смрад — слаба, но достатъчно осезаема, за да ми напомни разложените кози крака, последната ни вечеря в планината. Стомахът ми се сви и се огъна като разярен котарак. Махмуд бързо взе една метална купа и я поднесе под лицето ми. Повърнах черно-зелена жлъчка в купата и рухнах безпомощно върху коленете си.

Когато пристъпът отмина, се облегнах на леглото и грабнах с благодарност цигарата, която Махмуд ми запали.

— Давай — заекнах.

— Какво?

— Ти говореше… за Назир…

— О, да, да, той извади калашник от под неговото пату и го насочва към тях. Казва им, че ще ги избие всичките, ако те режат. Искат да извикат пазачите, лагерната полиция, но Назир, той е на вратата на палатката с автомата. Не могат да минат край него. А аз съм от другата му страна и му пазя гърба. И те те лекуват.

— Страхотна здравна застраховка — афганец с калашник, прицелен в лекаря ти.

— Да — съгласи се той без никаква ирония. — А после лекуват Назир. И после след два дни без сън и много рани, Назир заспа.

— Не извикаха ли пазачите, когато той заспа?

— Не. Тук всичките са афганци. Лекарите, ранените, пазачите, всичките са афганци. Но лагерната полиция не. Те са пакистанци. Афганците не обичат пакистанска полиция. Те имат големи неприятности с нея. Всички имат неприятности с пакистанска полиция. Затова дават на мен разрешение и аз вземам пушките на Назир, докато той спи. И се грижа за него. И за теб се грижа. Чакай, мисля, че приятелите ни дойдоха!

Дългите завеси на входа на палатката се разтвориха и жълтата светлина на топлия ден ни зашемети. Влязоха четирима мъже. Афганци, бойци ветерани — корави мъже с очи, втренчени в мен, сякаш иззад украсеното дуло на джезаил. Махмуд стана да ги посрещне и им прошепна няколко думи. Двама от мъжете събудиха Назир. Той спеше дълбоко и при първия допир се завъртя и изръмжа на мъжете, готов да се бие. Успокоен от спокойните им лица, той се обърна да ме провери. Щом видя, че съм буден и седя, се ухили толкова широко, че усмивката му изглеждаше малко стряскащо върху това толкова рядко усмихващо се лице.