Грегъри Робъртс - Шантарам

— Той беше с Кадер — промълвих.

— Да, накрая. Назир видял тялото му до неговото, много близо. Мисля, че би поискал да бъде с Абдел Кадер дори и да знаеше преди атаката, че ще ги нападнат и убият. Мисля, че би помолил да умре така. И нямаше да е единственият.

— Откъде я намери?

— Лентата беше у Халед. Спомняш ли си? Кадер беше разрешил единствено на него да вземе фотоапарат. Филмът беше при другите неща, които той остави на земята от джобовете си, като ни напусна. Взех го с мен. Миналата седмица го занесох във фотостудио. Взех снимките тази сутрин. Мислех, че ще искаш да ги разгледаш, преди да тръгнем.

— Да тръгнем? Къде ще ходим?

— Трябва да се махаме оттук. Как се чувстваш?

— Добре съм — излъгах. — Нормално.

Седнах на леглото и преметнах крак отстрани. Щом опряха пода, такава мъчителна болка прониза пищялите ми, че изстенах на глас. Друга жестока болка запулсира в челото ми. Опипах с безчувствените си бинтовани пръсти марлята под превръзката, омотана около главата ми като тюрбан. Трета болка в лявото ми ухо настояваше да й обърна внимание. Ръцете ме боляха, а краката ми, обути в три четвърти чифта чорапи, сякаш горяха. Усещах мъчителна болка в левия хълбок, където ме изрита конят, когато самолетите разкъсаха небето над нас преди месеци. Раната така и не заздравя и подозирах, че парче кост се е забило в плътта. Едната ми ръка беше безчувствена близо до лакътя, където собствената ми кобила ме беше ухапала в паниката си, също преди месеци; и тази рана не заздравя.

Превит на две и допрял бедра, усещах свития си стомах и изтънелите си крака. Бях отслабнал заради глада в планината. Направо измършавял. Общо взето, всичко беше пълна бъркотия. Бях зле. После мислите ми се върнаха към бинтовете на ръцете и едно чувство, близо до паниката, ме връхлетя като копие, забиващо се в гръбнака.

— Какво правиш?

— Трябва да махна тия бинтове! — изръмжах и се опитах да ги разкъсам със зъби.

— Чакай! Чакай! — извика Махмуд. — Аз ще ги сваля.

Той бавно заразвива дебелите превръзки и усетих как потта се стича по бузите. Когато и двете превръзки бяха свалени, аз се втренчих в разкривените лапи, в които се бяха превърнали ръцете ми, и размърдах пръсти. От измръзването те се бяха напукали около всички стави, черните рани от охлузванията бяха кошмарни, но всички — цели-целенички — си бяха на мястото.

— Благодари на Назир — промълви тихо Махмуд, докато оглеждаше напуканите ми ръце с белеща се кожа. — Искаха да ти отрежат пръстите, но той не им позволи. Не им позволи да те оставят, докато не се погрижиха за всички рани. Принуди ги да лекуват и пораженията от измръзване по лицето ти. Беше взел калашника и твоя автоматичен пистолет. Ето, помоли ме да ти дам това, като се свестиш.

Махмуд извади „Стечкина“, увит в тензух. Опитах се да го поема, но ръцете ми не можеха да хванат вързопа.

— Аз ще ти го пазя — предложи ми той с напрегната усмивка.

— Къде е? — попитах, все още зашеметен и пронизван от болката, но се чувствах все по-добре и все по-силен с всяка следваща минута.

— Ето там — посочи Махмуд и кимна с глава. Обърнах се и видях Назир да спи на една страна на легло, подобно на моето. — Почива си, но е готов за тръгване. Не бива да се бавим тук. Нашите приятели ще дойдат за нас всеки момент и трябва да сме готови да тръгнем.

Огледах се. Намирахме се в голяма палатка с пясъчен цвят и под от палети. Вътре имаше около петнайсет походни легла. Няколко души, облечени с афгански дрехи — свободни панталони, туники, и дълги елеци без ръкави в еднакви оттенъци на бледозеленото — обикаляха между тях. Те вееха на ранените със сламени ветрила, миеха ги със сапунена вода от кофи или отнасяха навън нечистотиите. Някои от лежащите стенеха и викаха от болка на непознати за мене езици. След месеците в снежните върхове на Афганистан въздухът тук, в пакистанската равнина, беше тежък, горещ и задушен. Бе така напоен с миризми, че не можех да се съсредоточа върху никоя от тях поотделно, освен върху една-единствена: неповторимия мирис на ароматизиран индийски ориз басмати, който се вареше някъде близо до палатката.

— Да ти кажа, човече, умирам от глад.

— Скоро ще ядем вкусна храна — увери ме Махмуд и си позволи да се засмее.

— Ние…? В Пакистан ли сме?

— Да — засмя се отново той. — Какво си спомняш?

— Почти нищо. Бягахме. Те стреляха по нас… от много далече. Минохвъргачки навсякъде. Спомням си… Улучиха ме…

Опипах превръзките, омотали пищялите ми от коленете до глезените.