Грегъри Робъртс - Шантарам

Ако се взреш в студеното му мъртво око, фотоапаратът винаги ти се подиграва, като ти показва истината. На черно-бялата снимка бяха почти всички мъже от муджахидинския отряд на Кадер, събрани за онзи вид официален портрет, на който хората от Афганистан, Пакистан и Индия винаги изглеждат по-сковани и по-сърдити, отколкото всъщност са. От подобна снимка няма как да разбереш колко много са обичали да се смеят и колко често са се усмихвали. Никой от тях не гледаше право в обектива. Погледите на всички — без мен — бяха насочени малко по-нагоре или по-надолу, малко вляво или малко вдясно. Само моите очи се взираха в мене, докато държах снимката в бинтованите си ръце и си припомнях имената на хората, наредени един до друг в неравни редици.

Маздур Гул, каменоделецът зидар — името му означава трудещ се — чиито ръце бяха придобили постоянен белезникав цвят от десетилетията работа с гранит… Дауд — който обичаше да го наричат по английски Дейвид — чиято мечта беше да посети великия град Ню Йорк и да се нахрани в изискан ресторант… Замаанат, името му означава доверие — чиято храбра усмивка скриваше мъките на срама от това, че цялото му семейство живееше в глад и мизерия в Джалозай, огромен бежански лагер край Пешавар… Хаджи Акбар — назначен за лекар на отряда само защото някога е лежал два месеца като пациент в кабулска болница и който, когато пристигнах в лагера и се съгласих да поема задълженията на лекар, посрещна това с молитви и от радост затанцува като дервиш… Алеф — дяволитият и ехиден пущунски търговец, който умря, пълзейки в снега с разкъсан гръб и горящи дрехи… Джума и Ханиф — двете луди глави, убити от безумеца Хабиб… Джалалаад — безстрашният им млад приятел, загинал при последната атака… Ала-уд-Дин, името му на английски се съкращава до Аладин — който успя да избяга без драскотина… Сюлейман Шахбади с набръчканото чело и печалните очи — загинал, докато ни водеше към вражеските дула.

А в центъра една по-малка група заобикаляше плътно Абдел Кадер Хан: Ахмед Заде — алжирецът, издъхнал с една ръка вкопчен в замръзналата земя, а с другата — в моята… Халед Ансари — убил Хабиб и после поел към изгубения свят на всичко затрупващия сняг… Махмуд Мелбааф — оцелял в последната атака като Ала-уд-Дин, без рани, невредим… Назир — който не бе обърнал внимание на собствените си рани, за да замъкне безчувственото ми тяло на безопасно място… и… — аз. Застанал зад Кадербай, малко вляво. Изражението ми на снимката беше уверено, непоколебимо и хладнокръвно. А фотоапаратът, казват, не лъже.

Спаси ме Назир. Снарядът, избухнал близо до нас, докато търчахме към врага, раздра и разтърси въздуха. Ударната вълна пръсна лявото ми тъпанче. В същия оглушителен миг парчета снаряд се изсипаха върху нас като гореща метална вихрушка. Не ме улучи никое от по-големите, но осем малки шрапнела се забиха в краката ми под коленете, пет в единия крак и три в другия. Две по-малки улучиха тялото ми — едно в корема и едно в гърдите. Разкъсаха дебелите пластове дрехи, дори успяха да пробият дебелия колан портфейл и здравите кожени ремъци на лекарската ми чанта и да прогорят кожата ми. Още едно парче уцели челото ми, високо над лявото око.

Парченцата бяха малки — най-голямото горе-долу колкото лицето на Линкълн на американска монета от едно пени. Ала те летяха с такава скорост, че подкосиха краката ми. Пръстта, изхвърлена нагоре при взрива, посипа лицето ми, ослепи ме и ме задуши. Тупнах тежко на земята и едва успях да извърна глава преди удара. За съжаление паднах върху разкъсаното тъпанче и ударът го разкъса още повече. Припаднах.

Назир, ранен в краката и ръката, издърпал безчувственото ми тяло в прикритието на една плитка, подобна на окоп вдлъбнатина, а после самият той рухнал и ме закрил, докато бомбардировката не престанала. Докато лежал, увил с ръце шията ми, го уцелили в дясната плешка. Това парче метал щеше да ме улучи и вероятно да ме убие, ако телохранителят на Кадер не ме закриляше със своята обич. След като всичко утихна, той ме извлече на безопасно място.

— Саид беше, нали? — попита Махмуд Мелбааф.

— Моля?

— Саид направи снимката, нали?

— Да. Да. Саид беше. Наричаха го Кишмиши …

Думата ни унесе в спомени за срамежливия млад пущунски боец. Той виждаше в Кадербай въплъщение на всичките си герои воини, следваше го навсякъде с обожание и бързо свеждаше очи, щом Кадербай го погледнеше. Като малък беше прекарал дребна шарка и лицето му беше ужасно сипаничаво, обсипано с десетки дребни кафяви изпъкнали точици. Прякорът му Кишмиши , както с голяма обич го наричаха по-старите бойци, означаваше „стафиди“. Той прекалено много се стесняваше да позира с нас на снимката и затова предложи да ни заснеме.