Грегъри Робъртс - Шантарам

— Какво каза той? — попитах Махмуд. През последните няколко седмици избягвах погледа на Халед. Изведнъж обаче ме обзе страх, че ще го загубя, че вече съм го загубил.

— Това е от Корана — отвърна ми шепнешком Махмуд. — Той декламира сури от Корана.

Халед излезе от пещерата и се отправи към ръба на площадката. Изтичах да го спра и го блъснах назад с две ръце. Той ми го позволи, но после отново тръгна към мен. Обгърнах го с ръце и го издърпах няколко крачки назад. Не се съпротиви. Гледаше право пред себе си, взрян в онова вбесяващо видение, което само той виждаше, докато декламираше хипнотизиращо поетичните стихове от Корана. И когато го пуснах, той отново се запъти извън лагера.

— Помогнете ми! — изкрещях. — Не виждате ли? Той отива! Той отива навън!

Махмуд, Назир и Сюлейман притичаха, но вместо да ми помогнат да озаптим Халед, сграбчиха ръцете ми и внимателно ги издърпаха от него. Халед моментално се устреми напред. Изтръгнах се от хватката им и отново се втурнах да го спра. Изкрещях и го зашлевих по лицето, за да го събудя за опасността. Той не се съпротивляваше и не реагира. Усетих как парещи сълзи се стичат по лицето ми и подлютяват напуканите ми измръзнали устни. Почувствах как риданията напират в гърдите ми като река, заливаща загладени камъните, отново и отново, и отново. Стиснах го с едната ръка през врата, а с другата около кръста.

Колкото и да бе измършавял и отпаднал през последните седмици, Назир беше твърде силен за мен. Стоманените му ръце се сключиха около китките ми и ги откъснаха от Халед. Махмуд и Сюлейман му помогнаха да ме удържи, докато се съпротивлявах и се мъчех да хвана Халед за якето. А после го видяхме как излиза от лагера и навлиза в зимата, която по един или друг начин бе съсипала и убила всички ни.

— Ти не го ли видя? — попита ме Махмуд, когато той изчезна. — Не видя ли лицето му?

— Да, видях го, видях го — изхълцах, докато куцуках обратно към пещерата, за да пропадна в порутената килия на своето нещастие.

Лежах там часове наред, без да мигна, мръсен, гладен, гневен и със сломено сърце. Можех и да умра там — понякога болката те оставя без крака и ръце — но миризмата на храна ме извади от вцепенението. Мъжете бяха решили, че нямат търпение да сготвят последното развалено месо. Варяха го в едно гърне, като постоянно издухваха дима и криеха пламъците с одеяла.

Супата беше готова далеч преди зазоряване и всички мъже си сипаха в купа, чаша или канче. Вонята на гнило месо отначало не понасяше на празните ни стомаси и всички повърнахме поетите гнусни, зловонни глътки. Но гладът притежава собствена воля — воля, много по-стара от другата, която възхваляваме и ласкаем в двореца на разума. Бяхме прекалено гладни, за да се откажем от храната, и при третия опит, а за някои от нас — при петия, успяхме да не повърнем отвратителната воняща отвара. А после болката от горещата супа в празните ни стомаси ни режеше, сякаш коремите ни бяха пълни с рибарски куки. Но и това мина и всеки се принуди да изпие по три порции и да раздъвче жилавите гнили парчета месо.

Два часа по-късно поред търчахме към скалите, когато храната мина през червата, замрели в гладуващите ни тела, и изведнъж изригна навън.

Най-сетне, когато се съвзехме и всички молитви бяха казани, и когато всички бяха готови, ние се събрахме край югоизточния край на площадката — на мястото, откъдето Хабиб ни посъветва да нападнем. Беше ни уверил, че стръмният склон е единственият ни шанс да извоюваме свободата си. И тъй като смяташе да нападне и да се бие с нас, нямахме причини да не се доверим на съвета му.

Бяхме шестима. Останалите петима бяха Сюлейман, Махмуд Мелбааф, Назир, Джалалаад и младият Ала-уд-Дин. Той беше срамежлив мъж на двайсет с момчешка усмивка под старчески воднистозелени очи. Погледна ме в очите и кимна окуражително. Аз също му кимнах усмихнато, лицето му разцъфна в още по-широка усмивка и той закима още по-енергично с глава. Извърнах се, засрамен, че толкова време бяхме заедно — няколко тежки месеца, а нито веднъж не бях разговарял с него. Тръгвахме заедно на смърт, а аз не знаех нищо за него. Нищичко.

Зората възпламени небето. Облаците, подкарани от вятъра над далечната равнина, пламнаха и поаленяха от първите изгарящи целувки на ранното Слънце. Стиснахме си ръцете, прегърнахме се, проверихме отново и отново оръжията си и се загледахме надолу към стръмните склонове и към вечността.

Когато краят идва, той винаги избързва. Кожата на лицето ми беше изопната от мускулите на врата и челюстта. Раменете, ръцете и премръзналите длани на свой ред изопваха мускулите, вкопчени в последна агония в автомата.