Грегъри Робъртс - Шантарам

— Знаеш ли… — додаде той след малко. — Ти наистина трябва да внимаваш с Карла, Лин. Тя е… гневна … разбираш ли? И наранена. Тежко наранена във всички най-важни места. Като малка направо са я смазали. Тя е малко луда. Извършила е нещо в Щатите, преди да дойде в Индия. И това също я е смазало.

— Какво е извършила?

— Не знам. Нещо доста сериозно. Никога не ми каза какво. Разговаряли сме около това, ако ме разбираш. Мисля, че Кадербай знаеше какво е, защото нали той първи я срещна.

— Не, не го знаех — отвърнах му и се намръщих при мисълта колко малко неща знаех за жената, която бях обичал толкова дълго. — Защо… защо според теб тя никога не ми беше казала за Кадербай? Познавах я от доста време, когато и двамата работехме за него, но не обели и дума. Аз й говорех за него, но тя и думица не каза. Дори веднъж не е споменала името му.

— Мисля, че тя просто му е вярна, разбираш ли? Не ми се вярва да има нещо против теб, Лин. Тя е просто невероятно вярна… тоест, беше му невероятно вярна. Мисля, че го възприемаше като баща. Собственият й баща починал, когато била дете. И приемният й баща починал, когато била съвсем млада. Кадер се появил тъкмо навреме, за да я спаси, и така станал неин баща.

— Каза, че той първи я е срещнал?

— Да, в самолета. Историята е доста шантава, както я знам от нея. Тя не помнеше как се е качила на самолета. Бягала от нещо… от нещо, което била извършила и била загазила. Накрая започнала да се прехвърля от самолет на самолет, от летище на летище — няколко дни подред, мисля. И се озовала на самолета, който летял за Сингапур от… Не знам… Отнякъде си. Сигурно е получила нервна криза или нещо подобно, защото изгубила съзнание и след това изведнъж се свестила в някаква пещера в Индия, заедно с Кадербай. А после той я оставил с Ахмед, който се погрижил за нея.

— За него ми е разказвала.

— Така ли? Тя не говори много за това. Харесваше го. Той се грижил за нея около шест месеца, докато се съвземе. Върнал я към светлината, така да се каже. Бяха доста близки. Мисля, че той беше човекът, който е имала някога, близък й като брат.

— Ти беше ли с нея… искам да кажа, познаваше ли я, когато са го убили?

— Не знам дали са го убили , Лин. — Халед се намръщи, когато възелът от спомени започна да се разплита в паметта му. — Знам, Карла е убедена, че Мадам Жу го е убила заедно с момичето…

— Кристин.

— Да, Кристин. Но аз познавах доста добре Ахмед. Той беше много мил човек — много простодушен и мек човек. Тъкмо от онези, склонни да погълнат отрова заедно с приятелката си като в романтичен филм, ако е вярвал, че никога не може да бъде свободен с нея. Кадер провери всичко много внимателно, защото Ахмед беше от неговите хора, и беше сигурен, че Жу няма нищо общо с това. Той я изключваше.

— Но Карла не искаше да го приеме?

— Не, тя не го повярва. И когато и това й дойде на главата, се смаза. Казвала ли ти е някога, че те обича?

Поколебах се — отчасти от нежелание да загубя малкото предимство, което може би имах пред него, ако той вярваше, че ми го е казала, отчасти от лоялност към Карла — защото, в края на краищата, това си беше нейна работа. Най-сетне му отговорих. Трябваше да разбера защо ми е задал този въпрос.

— Не.

— Много лошо — отсече той. — Мислех, че ти може да си единственият.

— Единственият?

— Единственият, който може да й помогне… да постигне пробив, предполагам. Нещо много лошо се е случило на това момиче. Преживяла е гадни неща. А Кадер според мен влоши положението още повече.

— Как?

— Накара я да работи за него. Той я спасил, когато я срещнал, и я защитил от онова, от което тя се страхувала, там, в Щатите. Но после тя се запозна с един тип, политик, и той здравата хлътна по нея. Той беше нужен на Кадер и затова Кадер хвана Карла да работи за него, а не мисля, че тя бе създадена за това.

— Що за работа беше нейната?

— Нали знаеш колко е красива — тези зелени очи и тази бяла, бяла кожа.

— Ох, мамицата му — въздъхнах и си спомних за една лекция на Кадер за степента на престъплението в греха и греха в престъплението.

— Не знам какво се е въртяло в ума на Кадер — заключи Халед, клатейки глава в почуда и съмнение. — Това беше… нехарактерно, най-меко казано. Честно, аз не мисля, че според него това й… навреждаше . Но тя някак си… замръзна вътрешно. Все едно собственият й баща… я караше да върши тези гадости. И мисля, че тя никога не му го прости. Въпреки това му беше изключително вярна. Никога не го проумях. И така се събрахме — аз виждах как се случваше всичко това и ми беше жал за нея, ако ме разбираш. След време едното доведе до другото. Но никога не успях да се сближа истински с нея. И мисля, че никой няма да успее. Никога.