Грегъри Робъртс - Шантарам

И тази история беше посрещната много добре. Когато Махмуд Мелбааф се настани до мен, за да превежда третата ми история, се замислих какво ли би могло отново да завладее въодушевлението им. Съзнанието ми прегледа списъка си с герои. Бяха много, толкова много мъже и жени — като започнем от собствената ми майка, чиято смелост и жертвоготовност вдъхновяваше спомените ми. Но когато заговорих, изведнъж започнах да разказвам историята на Прабакер. Думите като отчаяна молитва се изливаха. Неканени. От сърцето ми.

Разказах им как Прабакер бе напуснал райското си село и отишъл в града още като дете; как се беше върнал като юноша с буйното улично момче Раджу и другите си приятели, за да отблъснат заплашващите ги престъпници — дакаити; как Рухмабай, майка му, бе вдъхнала кураж на селските мъже; как младият Раджу стрелял с револвера, пристъпвайки към онзи самохвалко, водачът на дакаитите, докато мъжът не паднал мъртъв; как Прабакер обичаше угощенията, танците и музиката; как беше спасил любимата си от холерната епидемия и се беше оженил за нея; и как беше издъхнал в болничното легло, обкръжен от нашата безутешна обич.

След като Махмуд преведе и последните ми думи, последва продължително мълчание. Мъжете мислеха върху разказа ми. Тъкмо когато се самоубеждавах, че и те са толкова трогнати от живота на малкия ми приятел, колкото бях аз, започнаха да ми задават въпроси.

— А колко кози имаха в онова село? — попита сериозно Сюлейман.

— Той иска да знае колко кози… — започна да превежда Махмуд.

— Разбрах, разбрах — усмихнах се аз. — Ами, доколкото мога да кажа, около осемдесет, може и сто да са били. Всяко домакинство имаше по две-три кози, но някои имаха и по шест, и по осем.

Тази информация предизвика малка дискусия с много ръкомахане, по-оживена и пристрастна от всички политически и религиозни дебати, възникващи понякога между мъжете.

— Какви бяха… тези кози… на цвят ? — попита Джалалаад.

— Цветовете — обясни важно Махмуд. — Иска да знае какви са били тези кози на цвят.

— Ами… брей, сигурно са били кафяви и бели, и няколко черни.

— Големи ли бяха козите като тези в Иран? — преведе Махмуд въпроса на Сюлейман. — Или бяха кльощави като тия в Пакистан?

— Ами, горе-долу толкова големи… — посочих с ръце.

— Колко мляко даваха тези кози всеки ден? — попита Назир, увлечен в разговора пряко волята си.

— Ами… аз не разбирам много от кози…

— Опитай се — настоя Назир. — Опитай се да си спомниш.

— Ох, да му се не види. Аз… да ви кажа, това го говоря така, напосоки, но бих казал, че даваха може би към два литра на ден… — вдигнах безпомощно ръце.

— Този твой приятел колко печелеше като шофьор на такси? — попита Сюлейман.

— Този твой приятел беше ли излизал с жена, преди да се ожени? — поиска да разбере Джалалаад и накара всички мъже да избухнат в смях, а някои го замериха с камъчета.

Така разговорът засегна всички теми, които ги вълнуваха, докато най-сетне аз се извиних и си намерих относително удобно местенце, където можех да се взирам в мъгливата празнота на премръзналото облачно небе. Опитвах се да потисна страха, който дебнеше в празния ми корем и нападаше с остри нокти сърцето ми в клетката от ребра.

Утре. Щяхме да се бием, за да се измъкнем оттук. Никой не го каза, но знаех, че всички останали мислеха, че ще умрем. Бяха твърде весели, твърде спокойни. Цялото напрежение и ужас от последните седмици се бяха изпарили, след като взехме решение да се бием. Това не беше радостното облекчение на мъже, които знаят, че са спасени. Беше нещо друго — нещо, което бях виждал в огледалото на килията си в нощта преди отчаяното ми бягство от затвора. Бях го виждал в очите на мъжа, който избяга с мен. Това беше веселието на мъже, рискуващи всичко, рискуващи на живот и смърт, с едно хвърляне на зара. По някое време утре щяхме да бъдем свободни или мъртви. Същата онази решителност, която ме беше изпратила отвъд предната стена на затвора, сега ни изпращаше отвъд билото към дулата на врага — по-добре е да умреш в бой, отколкото да издъхнеш като плъх в капан. Бях избягал от затвора и обиколил света, и изживял толкова години, за да се намеря сред мъже, които чувстваха свободата и смъртта точно като мен.

И въпреки това се страхувах — страхувах се да не ме ранят, да не ме прострелят в гръбнака и да се парализирам, да не ме заловят жив и друг надзирател да ме изтезава в друг затвор. Хрумна ми, че Карла и Кадербай сигурно щяха да ми кажат нещо умно за страха. Щом си го помислих, осъзнах колко далече бяха те от този миг, от планината и от мен. Осъзнах, че нямах нужда от интелигентността им — тя не можеше да ми помогне. Целият ум на света не можеше да спре стомаха ми да се свива около дебнещия страх. Когато знаеш, че ще умреш, интелигентността не носи никаква утеха. В края на краищата геният е суета, а интелигентността е куха. Утешението, което наистина идва, ако изобщо дойде, е онази странна, пъстра смесица от време, място и чувства, която обикновено наричаме мъдрост. За мен, в онази последна нощ преди битката, това бе гласът на майка ми и животът и смъртта на приятеля ми Прабакер… „Бог да ти даде покой, Прабакер, аз още те обичам, и тъгата, когато мисля за теб, е прикована за сърцето и за очите ми с ярки, горящи звезди…“ Утехата ми на онзи мразовит хребет беше споменът за усмихнатото лице на Прабакер и гласът на майка ми: „Каквото и да вършиш в живота, върши го храбро и няма да сбъркаш много…“