Грегъри Робъртс - Шантарам

— „Никога“ е много време.

— Добре, казаното от теб има смисъл. Но само се опитвам да те предупредя. Не искам повече да страдаш, братко. Толкова много неща са ни минали през главата, на ? А не искам и тя да страда.

Той отново млъкна. Зяпахме скалите и замръзналата земя и избягвахме да се погледнем в очите. Изминаха няколко минути. Най-сетне той вдъхна дълбоко, стана и започна да се пляска по ръцете и краката, за да прогони студа. Аз също станах, разтреперан от студ, и започнах да тропам с изтръпналите си крака. В последния възможен миг, импулсивно, сякаш си пробиваше път през плетеница от лиани, Халед ме прегърна и ме притисна към себе си. Стискаше ме със страшна сила, но главата му бавно се отпусна върху моята, нежно като клюмнала главица на спящо дете.

Когато се отдръпна, беше извърнал лице и не виждах очите му.

Тръгна си. Последвах го и аз, по-бавно, пъхнал ръце под мишници, за да не ми е студено. Чак когато останах сам, си спомних какво ми беше казал: „Имам лошо предчувствие, Лин. Много лошо предчувствие…“

Реших да поговоря с него за това, но точно в този миг Хабиб се измъкна от сенките и пристъпи до мен, а аз подскочих от уплаха.

— Мамка му! — изсъсках. — Така ме стресна, че щях да се насера от страх! Хабиб, недей така!

— Спокойно, спокойно — обади се Махмуд Мелбааф и застана до лудия.

Хабиб ми издърдори нещо — говореше толкова бързо, че не можех да различа и една сричка. Очите му щяха да изскочат. Тъмните тежки торбички под тях, които тегнеха надолу и оголваха бялото под разбитите колела на ирисите, подсилваха ефекта още повече.

— Какво?

— Спокойно — повтори Махмуд. — Той иска да поговори с всички. Тази нощ разговаря с всекиго. Идва при мен. Иска да го преведа на английски онова, което казва. Ти си последният преди Халед. Той иска да говори с Халед последен.

— Какво каза?

Махмуд го помоли да повтори какво ми е казал. Хабиб заговори отново, пак така забързано и свръхенергично, гледайки ме в очите, сякаш очакваше от тях да изскочи враг или някое чудовище. И аз не откъсвах очи от неговите — в затвора съм лежал с всякакви откачалки и знаех, че не бива да се извръщам.

— Той каза, че силните мъже правят късмета да се случва — преведе Махмуд.

— Какво?

— Силните мъже, те го правят за него си, късмета.

— Силните мъже сами си правят късмета? Това ли иска да каже?

— Да, точно така — съгласи се Махмуд. — Силният мъж сам си прави късмета.

— Какво означава това?

— Не знам — усмихна се търпеливо Махмуд. — Просто го казва.

— Обикаля си и го казва на всекиго? — попитах. — Че силният мъж сам си прави късмета?

— Не. На мен ми каза, че Пророкът, мир на душата му, бил велик воин, преди да стане велик учител. На Джалалаад каза, че звездите блестят, защото са пълни с тайни. За всеки мъж е различно. И много бързаше да каже тези неща. За него е много важно. Не разбирам, Лин. Мисля, че е защото утре сутринта ще се бием.

— Друго има ли? — попитах, озадачен от разговора.

Махмуд попита Хабиб дали има да ми каже още нещо. Без да откъсва очи от моите, Хабиб задърдори на пущу и фарси.

— Той казва обаче, че нямало такова нещо — късмет. Иска да му повярваш. И пак казва, че силният мъж…

— … сам си прави късмета — довърших аз превода. — Е, кажи му, че съм му признателен за казаното.

Махмуд заговори, а Хабиб се взря още по-настоятелно в очите ми, търсейки в тях признание или отклик, които аз не можех да му дам. После се обърна и избяга, приведен и подгънал колене, и това кой знае защо предизвика у мен много по-голяма тревога от очевидната, напираща в очите му лудост.

— Сега пък какво е намислил? — попитах Махмуд с облекчение, след като той се махна.

— Мисля, че ще намери Халед — отвърна той.

— По дяволите, какъв студ! — изпелтечих аз.

— Да, и аз съм измръзнал като теб. По цял ден си мечтая тоя студ да свърши.

— Махмуд, ти беше в Бомбай, когато отидохме да слушаме Слепите певци с Кадербай, нали?

— Да. Това беше първото събрание заедно за всички нас, по едно и също време. Там те видях за пръв път.

— Съжалявам, че онази нощ не се запознахме и не съм те забелязал. Исках да те попитам как въобще се запозна с Кадербай.

Махмуд се засмя. Такава рядкост беше да го видиш как се смее на глас, че и аз се усмихнах. По време на мисията беше отслабнал — всички бяхме отслабнали. Кожата на лицето му се беше изопнала по високите скули и по острата брадичка, обрасла с гъста черна брада. Очите му, дори на студената лунна светлина, бяха с цвета на излъскания бронз от храмова ваза.