Грегъри Робъртс - Шантарам

— Аз стоя на улицата в Бомбай и въртя търговия с паспорти с един приятел. Една ръка ме хваща за рамото. Абдула. Казва ми, че Кадер Хан искал да ме види. Отивам при Кадер в колата му. Возим се заедно, приказваме и после аз ставам негов човек.

— Защо те е избрал? Кое го е накарало да те избере и какво те накара да приемеш да работиш за него?

Махмуд се намръщи и ми се стори, че за първи път се замисля над този въпрос.

— Аз бях срещу шах Пахлави — започна той. — Савак, тайната полиция на шаха, изби много хора и натика много хора в затвора, за да ги пребиват. Баща ми е убит в затвора. Майка ми е убита в затвора. Защото се борили срещу шаха. Тогава бях малко момче. Като пораснах, се борих срещу шаха. Два пъти в затвора. Два пъти побои и ток в тялото; страшно болеше. Боря се за революцията в Иран. Аятоллах Хомейни прави революцията в Иран и той е новата власт, когато шахът избяга в Америка. Но Савак тайната полиция, тя пак е същата. Сега работи за Хомейни. И аз пак влизам в затвора. Пак побои и електрическа болка. Същите хора от шаха, съвсем същите хора в затвора, сега работят за Хомейни. Всичките ми приятели умират в затвора и във войната с Ирак. Аз бягам и идвам в Бомбай. Правя бизнес, на черната борса, с други иранци. После Абдел Кадер Хан ме прави свой човек. През живота си срещал съм само един велик човек. Това е Кадер. Сега той е мъртъв…

Думите заседнаха в гърлото му и той избърса текналите от очите му сълзи с ръкава на грубата си връхна дреха.

Речта му беше дълга и мръзнехме от студ, но въпреки това исках да го разпитвам още. Исках да знам всичко — всичко, което запълваше празнините между онова, което ми беше казал Кадербай, и тайните, които ми повери Халед. Но точно тогава чухме пронизителен, жален вик на ужас, който замлъкна внезапно, сякаш бяха прерязали източника му с ножица. Спогледахме се и посегнахме едновременно към оръжията.

— Насам! — извика Махмуд и се затича по хлъзгавия сняг и кишата със ситни, предпазливи стъпки.

Стигнахме до мястото, откъдето дойде викът, едновременно с останалите. Назир и Сюлейман се втурнаха през групата, за да видят какво гледаме, и замряха мълчаливо и неподвижно, щом видяха Халед Ансари, коленичил над тялото на Хабиб Абдур Рахман. Безумецът лежеше по гръб. Беше мъртъв. От гърлото, от което само преди минути бяха излезли думите за късмета, стърчеше нож. Беше забит във врата му и извъртян, точно както самият Хабиб беше постъпил с конете ни и със Сидики. Но ножът, в който се взирахме и който стърчеше от изкаляното жилесто гърло като клон от речно корито, не беше на Хабиб. Всички добре познавахме този нож. Всички бяхме виждали стотици пъти характерната му дръжка, издялана от рог. Ножът на Халед.

Назир и Сюлейман прихванаха Халед под мишниците и внимателно го вдигнаха от трупа. Отначало той прие помощта им, но после ги отблъсна и коленичи до тялото. Шалът пату на Хабиб беше надиплен около гърдите му. Халед извади нещо от пазвата на пилотското яке на мъртвеца. Беше метално — две парчета метал, окачени на кожени ремъци на врата на Хабиб: парчетата за спомен от танка, който бяха унищожили тримата с Ханиф и Джума. Парчетата, които приятелите му носеха на вратовете си.

Халед се изправи, обърна се и бавно се заотдалечава от мястото на убийството. Когато мина покрай мен, сложих ръка на рамото му и тръгнах с него. Зад мен се разнесе яростен вик и Джалалаад връхлетя върху трупа на Хабиб с приклада на своя „Калашников“. Погледнах през рамо и видях как съкрушителният удар смачка безумните очи на лудия. И — ето още едно от странните извращения на сърцето — аз усетих, че ми е жал за Хабиб. На мен самия ми се беше приисквало да го убия неведнъж, радвах се, че е мъртъв, но в този миг душата ми изпитваше такава жалост към него, че скърбях, все едно ми беше приятел. „Той е бил учител“ — помислих си. — „Най-свирепият и опасен човек, който някога съм познавал, е бил учител в детска градина.“ Не можех да се отърся от тази мисъл — сякаш в този миг това беше единствената истина, която бе от значение.

Когато най-сетне мъжете откъснаха Джалалаад и го издърпаха, там не беше останало нищо, нищо, освен кръв, сняг, коса и раздробени кости — там, където до преди малко имаше живот и измъчен разум.

Халед се върна в пещерата. Мърмореше нещо на арабски. Очите му блестяха, изпълнени с видение, което го озаряваше и изпълваше белязаните му черти със страшна решителност.

В пещерата той свали колана от кръста си, на който беше закачено канчето му, и го пусна на земята. Свали от рамото си патрондаша и пусна и него. След това пребърка джобовете си и извади всичко от тях, едно по едно, докато върху него не остана нищо, освен дрехите. В краката лежаха фалшивите му паспорти, парите му, писмата му, портфейлът, оръжията, украшенията и дори напуканите и измачкани снимки на отдавна мъртвото му семейство.